От първите секунди на двубоя Уфтхнаг разбра, че му се е паднал опасен противник. Тънък, изглеждащ слаб, хобитът се оказа гъвкав, като млад пролетен филиз, ятаганът на орка безсилно се плъзгаше по перлено преливащите се пръстени на доспехите му. А пред самите очи на Уфтханг избухна блясъка на ответен удар, той едва отблъсна напада. Воините му не можеха да помогнат на водача си – под градушка от стрели те отстъпваха все по-далеч и по-далеч, викаха на Уфтханг, но разпален от двубоя, предводителят не чуваше. Той и сам не забеляза как остана сам.
Фолко се биеше със студено сърце. Цялото Графство беше сега зад него, виждаше и чувстваше всичко. Той не направи нито едно излишно движение. Оркът се разяряваше, пръскаше слюнка, нещо ръмжеше – Фолко не слушаше. Оркът замахваше, сечеше, отново замахваше, отново сечеше – напразно.
А Фолко като излъга противника с лъжлив напад, се гмурна под ятагана му и го удари в лицето, както някога се целеше в гърбавия в страноприемницата в Брее.
Уфтанг рухна на земята. Изсипалите се хобити се разразиха с възторжени вопли. Авторитета на Фолко, и без това висок, сега литна на недосегаема височина
- Добър удар! – кръвожадно одобри Дребосъка.
Да вървим да довършим другите...
Но смъртта на водача бе достатъчна за орките. Без да приемат битката, те тичаха към селото.
- По-бързо! Докато не са си сложили доспехите! – викна на хобитите Торин.
Юноша хобит затръби в рогче. Отзоваха се далечните сигналисти, Фолко заповядваше на своите да свиват пръстена.
Като зли оси, орките се рояха около наполовина изгорялото, разбутано селище. Сега те бяха в доспехи, с щитове.
Но щом се опитаха отново да тръгнат – този път в плътен строй – и от всички страни, иззад всяко укритие към тях отново полетяха стрели. Стрелците орки се опитваха да отговарят – но хобитите изкусно се криеха, почти всички стрели на противника прелетяха даром. Вълкът на Уфханг издъхна, пронизан с повече от десет стрели, а орките както преди не можеха да завържат открита битка. Загубите им намаляха, но хобитите се разпръсваха още при първия натиск, лесно изплъзвайки се, и не жалеха стрелите.
В кървава престрелка минаха два дни, а на третия ден орките, като си избраха най-накрая нов водач, унило се повлякох към пустинните земи на югозапад. Отрядът им намаля почти с една трета.
Трудно е да се опише ликуването, царящо в Графството. Името на Фолко, Победителя на Орките, беше на устата на всички. Тана и Кмета, успели за последните битки да докарат опълчението на Белите ридове, преследваха орките и зад пределите на Графството. Гониха ги цяла седмица – и неведнъж на Фолко и джуджетата им се налагаше да влизат в ръкопашни схватки с някои особено упорити врагове.
Накрая подходът завърши. Остатъците от отряда на орките избягаха и тогава Фолко за пореден път учуди съплеменниците си. Веднага щом започнаха разговори за тържествена гощавка в Графството, той слиса всички, като заяви, че няма намерение да се връща.
- За известно време страната е в безопасност – каза той – и вие сега самите знаете какво трябва да правите, ако враговете се приближат отново. Не бива засега да излизате от Старата гора. Войната всеки миг ще се върне и ще покрие Графството. Враговете вървят към Сивите заливи – и аз трябва да бъда там... Съжалявам – добави той, ала толкова тихо, че никой не го чу, освен навярно Строри, който шумно подсмръкна с нос.
Глава 13.
СИВИТЕ ЗАЛИВИ
Фолко решително отказа на онези млади хобита, които искаха да вървят с него.
- Вие сте необходими тук – внушаваше им той. – Вашата работа е да пазите Графството. А там, където отиваме ние, вие с нищо няма да помогнете и само напразно ще загинете. Необходими са ви доспехи, хубаво оръжие... Останете си вкъщи!
Той не каза, че самите те отиват почти на сигурна смърт – Олмер ще щурмува Заливите, докато там не остане камък върху камък или докато всичките му воини не загинат.
Без да си дават почивка, те препуснаха на запад. Местностите зад Графството се простираха обработвани, тук се бяха заселили немалко арнорци и сега приятелите яздеха право под закрилия половината хоризонт димен шлейф. Истерлингите не се сражаваха с „децата“, както наричаха те хобитите, за това пък онези, които те смятаха за врагове, не можеха да очакват пощада. И след предните отряди към елфическата твърдина една след друга вървях армиите на Господаря.
Дните бяха мрачни, безслънчеви и безрадостни. Приятелите яздеха, почти без да разговарят, мисълта беше една – да преминат незабелязани.