И те действително се промъкнаха. В суматохата на настъплението, последното настъпление, както сигурно си мислеха воините на Олмер, никой не им обърна внимание. Главните сили на арнорската армия бяха заседнали във Форност, Ануминас и други крепости, нито един ратник на Северната Държава не прегради тук пътя на враговете. Не излязоха иззад стените и елфите на Кирдан.
- Как ще се промъкнем в Заливите? – унило питаше приятелите си здравомислещият Строри. – Около тях сигурно има пръстен!
Не му отговаряха.
Първо им се откри Хълма на кулите. Три високи островръхи елфически кули, иззидани от бял камък – но сега почернели, изгорени отвътре. Една от тях вече разбиваха камък по камък суетящите се подобно на мравки орки. Пътниците благополучно заобиколиха опасното място.
Заливите се откриха внезапно – и за изумление на Дребосъка, никакъв пръстен около тях и досега нямаше. Войските на Господаря пред последната крепост на елфите не бяха достатъчни за обсада, камо ли щурм и да се приближат към суровата крепост те не бързаха.
А твърдината наистина поразяваше въображението Джуджетата от Сините планини се бяха потрудили съвестно и не напразно. По височина бастионите на Кирдан превъзхождаха дори стените на Минас-Тирит Вратите, заключени между две мощни кули бяха ни много ни малко, а каменни. Отгоре по стените Фолко не видя обичайните зъбци – там се нижеше редица от тъмни бойници, покрити отгоре с гранитни блокове. Изглаждаше невъзможно да бъдат превзети тези стени с обикновен пристъп – дори с помощта на обсадни машини и щурмови стълби.
Но още по-учудващо се оказа това, че тези порти бяха широко разтворени и през тях в плътен поток се вливаха хората. Воините на Олмер по някаква причина не им пречеха.
Вървяха елфи от Великите Зелени гори – народът на Трандул се готвеше да напусне Средната земя. Вървяха оцелелите в безкрайни отчаяни битки роханци, Вървяха арнорци – и воини, и селяни, и граждани. Вървяха джуджета, мярнаха се дори няколко хобита -ураганът на войната ги беше застигнал в Арнор, по тържищата и, като ги подхвана, понесе ги със себе си, заедно с отстъпващата Армия на Залеза.
- Нима всички арнорски твърдини са паднали? – прошепна Торин.
- Не бих се учудил – мрачно отговори Фолко. – Сигурно са ги ударили в гръб!
Те се присъединиха към потока влизащи. В портите с неописуема дебелина и здравина стоеше стража от елфи в доспехи и с копия. Часовите оглеждаха всеки с внимателен пронизващ поглед, и Фолко разбра, че вражески прислужници не могат да се промъкнат в твърдината на Кирдан.
Те стъпиха на павираната с цветен камък настилка.
- Какво е това, тук като че и въздуха е друг? – слисано проговори Дребосъка.
Въздухът действително изглеждаше друг. Фолко знаеше, какъв е вкуса на морския вятър, но сега към него се примесваше и нещо още, неуловимо и прекрасно като далечните аромати на цъфтящи нетукашни поляни. Незнайно откъде се взе и закритото вън от града с облаци слънце, раздробявайки се и проблясвайки по безкрайните ръбове на кристалните парчета, зазидани в стените на къщите и върховете на кулите.
Но нямаха време да се възхищават от това великолепие.
- Къде тук има някакъв воински началник? – попита Торин патрулиращ елф. – Ние бихме искали да знаем мястото си на стените.
- Ние предупреждаваме всички, че градът няма да се сражава – тихо, много уморено и много тъжно отговори елфът на Торин. – Ние отиваме зад Морето. Дойде нашият ред. Затова Кирдан ще задържа стената само докато не се отдалечи последният кораб. Ние казваме това на всички, но никой не ни слуша.
- И правилно! – изръмжа някакъв брадат арнорец. – Нашите съдби са с вас. Прекрасния народ си отива, но ние няма къде да отстъпваме, и ще се сражаваме!
- Вие какво?... – задъха се от ярост Дребосъка. – Изоставяте ни? Оставяте ни сами пред сигурна смърт?
- Ще ти помогне ли моята смърт, уважаемо джудже? – без гняв, разбиращо зададе насрещен въпрос елфът. – Сега вече зад стените на Заливите са се скрили четири пъти повече джуджета и хора, отколкото Първородни. Разберете, ние вече с нищо не сме в състояние да ви помогнем...
- Това още не е сигурно! – произнесе внезапно над самото ухо на джуджето много познат глас и Фолко подскочи, безсилен да повярва: Амрод? Да – Амрод, Беарнас и Маелнор в пълен състав!
Приятелите се прегърнаха.
- Хвала на вечните звезди, вие сте живи! – възкликна Беарнас, слагайки ръце на раменете на Торин.
Разговорът с елфа стражник замря от само себе си. Срещналите се след сторилата се дълга раздяла тръгнаха накъдето им гледаха очите навътре по градските улици, говореха и не можеха да