- Арнор вече го няма като държава – разказваше Амрод – Онези, които виждаш тук, са последните които все пак са решили да се сражават. По-голямата част, уви, се покориха. Форност и Ануминас паднаха – и там не се размина без предателство.
- Какво ви казвах! – подхвърли хобитът на джуджетата. .
- Ако си го казал, бил си съвсем прав. Ние отстъпвахме с отряд арнорци до самата столица. Наместника много пъти се опитва да премине в настъпление, но стрелците му се оказаха по-лоши от ангмарците и хазгите и арнорската конница почти цялата загина в тези безплодни атаки. Всички, които останаха, отидоха зад стените. Предполагахме, че в Ануминас ще може да се удържим доста дълго, но сбъркахме. И столицата и Форност паднаха в една нощ! На северната страна на града през нощта се запалиха внезапно страховити алени огньове – като стълбове от студен пламък. И от пламъка им тръгнаха... сигурно онези, които вие наричате Могилни твари. Високи сиви сенки със сиви мечове, самото приближаване на които караше хората да замръзват и безсилно да изтърват оръжието от ръцете си. Към призраците се присъединиха и странни хора, които им се покланяха и вървяха подире им като пчели след майка. Те бяха немалко, в тях познаха онези, които вече отдавна се бяха заселили в столицата и живееха в нея тихо, без да привличат внимание. А през онази нощ като че ли ги бяха подменили. Те вървяха, без да знаят страх, право срещу мечовете и копията, и малко можеха да им противостоят – такъв ужас внушаваха на всички могилните призраци. Над Ануминас кънтяха страхотни викове... Ние, то се знае, не седяхме със скръстени ръце. Няколко призрака сигурно сме застреляли – те избухваха в пламъци и изчезваха. Тогава губеха и бясната си храброст и следващите ги хора. Но, уви, бяхме само трима, а обикновените стрели не можеха да убият призраците. Тези създания доста бързо си пробиха път към портите и като избиха стражата, ги отвориха на воините на Господаря... По-нататъшно-то не се наемам да го опиша. Ние едва се измъкнахме от там: Ануминас е разграбен, а къде е Наместника, никой не знае... По пътя на запад ни настигнаха известия, че по същия начин е превзет и Форност. Гръбнакът на Арнор се оказа пречупен. Ние чухме, че на следващия ден Олмер е влязъл в Ануминас и е провъзгласил себе си за крал на целия Запад.
- Няма да видим повече нашата къщичка – внезапно не на място въздъхна Дребосъка.
- Да, с нея, мисля, ще ви се наложи да се простите – кимна Амрод. – Бедата е там, че Олмер бил искал не само да изтрие Обединеното кралство и Сивите заливи от лицето на земята – той иска да остане тук със своя народ. Истерлингите земеделци грабиха града наравно с другите племена от войската на Господаря, но не дадоха на орките да го запалят, едва не се стигна до кръв! Земеделците обявиха тази земя за своя и започнаха да се настаняват на новото място. Войската на Олмер започва да дели плячката – да с избият за нея помежду си дано!
Докато елфът разказваше, приятелите незабележимо достигнаха до самите Заливи, Фолко спря, като вдървен – цялото пространство между дългите вълноломи бе заето от сияещи със сребърните си платна кораби, водата почти не се виждаше и по дългите мостчета вървяха и вървяха, един след друг, десетки и стотици елфи. Около пристанищата се тълпяха някакви хора – от тези със слаби сърца, умоляващи да ги вземат със себе си. Никой не им отговаряше, само меко ги отстраняваха, когато те, забравяйки се, започваха да се мъчат да се качат на мостчетата. Лицата на елфите бяха отпуснати, те си отиваха, без да се обръщат.
Но Фолко забеляза и други – в пълно въоръжение те вървяха от корабите към градските стени. Те повикаха един от тях – едър златокос воин в прекрасна ризница.
Финдор – така се казваше елфът воин – на много неща гледаше по-различно, отколкото сродниците му.
- Трябва да се задържим тук колкото се може по-дълго, за да израсне до стените на Заливите още една стена – от вражески тела! Кой знае, може би ще ни се удаде да смелим толкова вражески полкове, че по-на-там няма да има с кого да се воюва? Аз и моите другари нямаме намерение да си тръгваме просто така! -каза той и страховито разтърси копието си.
Финдор им разказа много и им обясни, къде трябва да вървят сега.
- В крепостта е пълно с хора – каза той. – Най-силните, най-смелите, които успяха да си пробият път дотук през вражеските кордони. Командва ги славния Барахир, един от знатните хора на Северното кралство. Ще ви покажа пътя към двореца, където е спрял. Празни здания – колкото искаш – мнозина вече отидоха на Запад! – Елфът горчиво въздъхна.