- А джуджетата? Къде са те сега?
- Почти всички те копаят насрещен тунел – нали срещу нас идват подземните огнени твари...
Той започна да разказва за това, но Торин с нетърпелив жест вдигна ръка.
- Почакай, почтени, ние знаем кои са те, сблъсквали сме се...
Финдор, безкрайно учуден от това обстоятелство, започна сам да разпитва случайните познати...
Приятелите не му разказаха и десета част от историята си, когато Финдор ги доведе до великолепен, тънещ в градини двореца, около който сновяха най-много хора.
- Тук е домът на Барахир – показа Финдор. – Вървете, той ще ви определи място. Аз ще почакам тук – нямам търпение да чуя края на вашето повествование.
Барахир, едър чернокос воин на средни години, с пресен белег на лицето, не загуби за тях много време. Приятелите научиха, на кой участък от стената трябва да се явят и вече имаха намерение, като се простят, да се насочат към определеното място, когато Барахир вдигна съвсем леко затоплен поглед:
- Елфи, джуджета и дори перианнат! И не си тръгват, макар да знаят, че края ни е близък... Ех, ако всички бяха такива, като вас!'
Финдор не ги пусна от себе си. Местата им на стената се оказаха едно до друго, и той тръгна с тях.
Сивите заливи дотогава се напълниха с хора. Фолко обърна внимание, колко малко има жени и деца, но после си спомни, че хората си пробиваха път насам с бой.
- Тук камъкът е добър – одобри Торин, докато приятелите изкачваха витата стълба в кулата. – Не ще го разбият толкова лесно...
- Но ако Гълтачите на Скали стигнат до нас, няма да устои и той – отговори Финдор.
Торин се намръщи и млъкна.
Джуджетата не напразно бяха хабили време и сили за укреплението на града на Кирдан. Крепостта бе непристъпна. По високата и много дебела стена липсваха обичайните зъбци, затова пък по горната част на кулата се простираше закрит от всички страни с камък боен коридор с чести бойници, обърнати навън и навътре. Да влезнеш в този коридор можеше само от кулите, а дори и враговете да бяха се изкачили на самия гребен на стената, това малко щеше да им помогне – стълби надолу нямаше, парапети също, и гребенът лежеше като на длан пред настанилите се в горните етажи на кулите стрелци. Вратите на всяка кула също бяха изработени от камък, да разбие такава без таран не би могъл никой.
На стената не така, че да са много нагъсто, но не и нарядко, стояха воини – от всички племена и народи. Имаше тук елфи от Заливите и Зелените гори имаше арнорци, джуджета, гондорци, роханци, хора от Брее, беорнинги – всички, които бяха решили да не се предават до самата си смърт. Достатъчно бяха стрелите, обикновените и метателни копия, приготвени бяха и камъни и въобще всичко необходимо за отблъскване на нападението. Тук се бяха събрали най-добрите от най-добрите воини. Не пречупили се, не поддали се на отчаянието. Най-твърдите от твърдите, за които войната се губеше окончателно само с гибелта им. Затова тук не бяха необходими десетници. Всички и така отлично знаеха, какво и как трябва да правят.
Приятелите ги приеха, показаха им местата, където могат да хвърлят багажа си – на долния етаж на най-близката кула, сложиха ги да седнат до котела, и разбира се, поискаха обичайното в такива случаи заплащане – правдиви новини.
Въпреки отчаяното положение, събралите се тук воини бяха спокойни. Те вече всички бяха решили за себе си и бяха готови на всичко. Повечето от тях вече никъде не биха могли да се върнат, а и нямаше при кого. Те смятаха този бой за последната си битка и не криеха това. Какво ще стане после – вече не е важно.
- Жал ми е за вас, полуръстовете – нададе глас един от воините, когато в печалната и мъглива привечер приятели довършиха разказа си, – орките сте ги отблъснали, браво, а какво ще стане, когато враговете няма да имат закъде да бързат и се заемат с вас сериозно? Мисля си, че не си бил прав, уважаеми Фолко. Трябваше да си останеш вкъщи и да пазиш сродниците си.
Фолко премълча.
Лягайки да спи, хобитът усети, че подът забележимо трепери.
- Чувстваш ли? Джуджетата дълбаят скалата – обърна се към него Торин.
- Да, и там има още някакви звуци... Гадни, съвсем близо до повърхността – продължи Дребосъка, като доближи ухо до камъка. – И прекалено много ми напомнят Мория... Може би, Торин, по-добре да слезем долу, а?
- Там и без нас има достатъчно народ – възрази му Торин, – а тук, горе, много малко хора имат доспехи от митрил.
На сутринта – ако можеше да бъде наречено сутрин едва-едва пробилите се през завесата от въгленочерни облаци слънчеви лъчи, когато приятелите слязоха долу в града, там ги чакаше още една неочаквана среща.