В един от прозорците на най-близката красива постройка, в по-голямата си част празни и тъмни, много уютно и съвсем мирно мъждукаше огънчето на маслена лампа. Странна интуиция затегли хобита да влезе.
Зад дългата маса над разтворена книга седеше старец и нещо пишеше. Той се обърна към лекото скърцане на вратата.
- Теофраст!
- Велики звезди! – плесна с ръце старият хронист, като се вгледа и позна гостите. – Това вече наистина са учудващи капризи на всемогъщата Съдба!
- Дописвам последната си книга – говореше на приятелите старият летописец. – Повест за гибелта на Арнор и Гондор. Колко жалко, че е само в един екземпляр! Но аз все едно, продължавам да пиша. Сега вие ще се качите на своите бойни места, а аз ще започна да нанасям на страниците на тази книга всичко онова, което ми разказахте. Вече описах падането на Ануминас, което видях сам и откъдето по чудо се спасих. И още аз завърших една работа...
Той се порови в купчината от листчета.
- Перианнат Фолко! – тържествено се обърна старецът към хобита. – Едно време ти ми дари велико щастие, като ми даде да прочета Червената книга. Не искам да ти остана длъжник. През цялото това време, докато вие странствахте, аз подреждах всичко известно ми за този човек – Олмер от Дейл. Сега това няма никакво значение за битката, но ако ви е писано да оцелеете, аз бих искал да съхраните тази книга на истината за най-великия завоевател на нашата епоха. И ако той наистина направи небивала в историята империя – нека тези, които може би ще въстанат против тиранията му, прочетат за това, кой е бил той в действителност. А краят ти ще го допишеш сам, ако аз не успея да направя това...
- Ами къде е красивата Сати, вашата помощничка? – спомни си младото момиче хобитът.
Лицето на хрониста се изкриви от остра мъка.
- Тя си отиде... – мъчително проговори той. – Когато Ануминас падна, тя си тръгна с един отряд от онези разбойници, отиде при Олмер... Ох, не напразно забеляза ти нейните отдавнашни погледи! Ненапразно, явно, го е поглеждала... Едвам успях книгите да нахвърлям в подземието и да ги покрия с каменна плоча. Надявам се, че огънят няма да стигне до тях – бързаше да отклони мъчителната за него тема старият хронист.
„Какво ще стане сега с нас, с целия Запад? – без сън се въртеше на непретенциозната си постеля хобита. – Нима това е краят? Изглежда. Да, много прилича, че ще е така... Къде сега да се бием? Къде има още една отбранителна линия? Не, Фолко Брендибек, син на Хемфаст, не се самозалъгвай. Западът повече го няма и тези стени са последните. Други твърдини вече няма да защитаваш. – Горчивината свиваше сърцето му, той глухо застена, като си спомни, колко близо до него беше Олмер. – Всичко, което се изискваше, беше да хвърля ножа! Никога нямаше да успее да се отдръпне. Тази Сила, която го спаси от мълнията на гривната, едва ли щеше да го запази от най-обикновено острие. Тя такива неща сигурно изобщо и не усеща. Сандело, разбира се, щеше да му промуши врата – но каква е разликата? Ако враговете нахлуят тук, много е възможно, че гърбавия все пак ще му прониже същата тази шия. И какво спечелих? Страхливец! Страхливец! Колко си далеч по доблест от легендарната Четворка! Фродо е отивал на смърт – и щеше да умре, ако не бяха орлите. А ти все разчиташе да се продадеш по-скъпо, и какво постигна?“
Над Сивите заливи висяха облаци – небивали, непрогледни. Враговете надвисваха сега не само от сушата – армията на Господаря обкръжи крепостта привечер на третия ден, откакто до нея стигнаха хобита и джуджетата – флотилия на Морския народ отрязваше всички пътища за отстъпление към Задмория. Кирдан не можеше да праща корабите сами, а майсторите му спешно довършваха недостигащите, за да сместят всички елфи, събрали се до този момент в крепостта.
Никой не знаеше за какво разговаряха Кирдан и Барахир при срещите си. Елфите също се озоваха в капан – предстоеше им да влязат в бой с врага по море. Олмер трябваше да бърза – но въпреки всичко, той не бързаше, спокойно изтегляйки войски и нареждайки ги около непристъпните стени на града.
А облаците над града, веднъж сгъстили се, вече не се разсейваха и денят почти не се отличаваше от нощта. Из равнината горяха безбройни огньове на вражеските лагери, в морето, преграждайки изхода от залива, бяха застинали хищни дракари – и на един от тях Фолко видя цветовете на Скилудр.
Бойните рогове гръмнаха на четвъртия ден – когато мракът се беше сгъсти така, че на стените се наложи да запалят факли. Плътната пелена от синкаво-черни облаци неподвижно надвисваше над сребристия град. Тънко виеше вятърът в острите върхове на кулите – и стотици крака тропаха по камъните, тичайки по своите места.