И все пак такива имаше – и Фолко видя, как иззад най-близките къщи се показа голям отряд от елфи и хора под командването на самия Барахир. Без да губят нито секунда, те удариха по спускащите е от стената, още замаяни от невиждания, както им се струваше, успех. Схватка завърши много бързо. Никой от преминалите през стената на оцеля.
- Ние победихме! – закрещя Дребосъка.
Но атаката бе ръководена от опитен воин. Сега войниците на Олмер, закривайки се с големи щитове, се опитваха да накарат да замлъкнат стрелците от крепостните кули. На гребена на стената се строяваха стрелците на атакуващите, хобитът различи гърления боен вик на хазгите.
- Ето, сега дори аз сега ще кажа – време е да излезем – забеляза Торин, като за пореден път безпогрешно стреля с арбалета.
Барахир не отвеждаше от атакувания участък своя отряд. Стрелците елфи засипаха със стрели опитващите се да се спуснат, и дори тези, които се при-плъзваха настрани между бойниците, не можеха да подминат шибащия отдолу железен порой.
Но врагът започна да се катери по шатрите на крепостните кули, загиваха защитниците на горните й редове, поразени от стрелите и метателните копия през бойниците, а враговете все прииждаха и прииждаха.
- Всички в кулите! Готови за атака! – предадоха по стената.
- Най-накрая! – ухили се Дребосъка, проверявайки, лесно ли се изваждат остриетата.
- Нима ще тръгнем през главните порти? – учуди се Фолко, спускайки забралото.
Но строителите на крепостта се оказаха по-хит-ри. Тайни врати имаше във всяка кула. Каменните плочи стремително и безшумно се разтвориха настрани, през рова се прехвърли широк гранитен мост – и от двете страни защитниците на Сивите заливи стремително атакуваха забравилите за предпазливостта нападащи.
В средата на строя елфи и хора влачеха някакви тежки чували, а пред всички с оголен меч, в нежно-зелени доспехи с цвят на младо зелено листо вървеше Барахир и още две десетки незнайно откъде взели се ниски, много широкоплещести воини в белоснежи и ризници, с огромни секири.
- Проклет да бъда ако това не са Черните джуджета! – изумено изхриптя Торин.
Насреща на защитниците на крепостта изскочи тъмен клин от хеги, а отгоре от пролуките за проветряване на обсадната кула, изсвириха стрелите на хазгите. Редом с Фолко паднаха двама воини, ужасно тежката стрела се счупи в па гръдната пластина на неговата собствена броня, като накара хобита да се олюлее.
Барахир със силен замах удари първия попаднал му противник, воините му след предводителя си дружно връхлетяха врага. И боен вик за всички разноплеменни защитници на Сивите заливи стана името на неустрашимия им предводител, които в този ден се покри с велика слава.
Отначало хегите се поддадоха, не издържайки отчаяния натиск на отбраняващите се. Дребосъка, Торин и Фолко се биеха в първите редове.
Небивал огън гореше в хобита. Можеше да се каже, той си загуби ума, опиянявайки се – за пръв път в живота! – от кървавата схватка. Никога не беше познавал той такъв омайващ боен бяс – тази черта изобщо бе дълбоко чужда на всички те му сродници – и затова толкова повече пленителна се оказа за Фолко. Никаква надежда не беше останала, нека тогава да умрем така, че да ни помнят дълго!
Мечоносците и копиеносците на хегите в изумление отстъпваха пред ниския разярен боец. Многократно превъзхождайки го по сила, те не можеха да се досетят дори, доколко техният противник е ловък и гъвкав, доколко издръжливи са неговите закалени в сурови изпитания и странствания мускули, Фолко се отстраняваше, извръщаше се, проплъзваше се под прицелените в него мечове, не успяваха нито да го закачат с острие, нито да го хванат с ръце. А редом сечаха всички опитващи се да им се противопоставят двете бесни джуджета, секирата на Торин до края на дръжката се беше покрил с кръв, бяха станали алени и меча и дагото на Дребосъка.
Светлия клин на воини на Барахир дълбоко се вряза във вражеските редици. Пристигналите навреме истерлинги вече го обхващаха отстрани, но нищо от това Фолко засега не виждаше. Двете десетки непознати воини, помислени от Торин за Черни джуджета, бяха отишли по-далеч от всички. Те като че ли очакваха нещо, само отхвърляйки хегите, безсилно удрящи се в несъкрушимия им строй.
А обсадната кула внезапно се озова съвсем близо. Барахир упорито си пробиваше път към нейните широки отворени врати – но тук съпротивлението беше най-силно, от кулата се изсипаха ангмарци и хазги, ала тогава неиздържалите най-накрая хеги, които се разбягаха пред воините на Барахир, смачкаха редиците на приготвилите се за отпор ангмарски копиеносци. Като се възползва от суматохата в стана на врага, Барахир поведе своите в решителна атака.