-Във всяка стена ще се намери порта! - ухилвай- ки се, обясни Герет. - А всяка стража, която стои на портите, може да бъде избита..., ако, разбира се, за това има верни хора от другата страна на стените.
-Ясно! - бавно произнесе Строри и замълча.
-А превземайки Ануминас, ние ставахме господари на Запада - с важен вид каза Герет, вдигайки пръст. - И тогава - прав път към Сивите заливи!
-Хъм! - пробърбори нещо неразбрано Торин, с усилие прикривайки гневния блясък в очите си. - Сивите заливи!
Те се върнаха към разговора за събитията от миналата година. Герет разказваше за трудностите по време на прехода през снежните пустини на фородва- ит, как малобройните заселници отказвали с добро да им дават жито и сено, как бягали в горите при тяхното появяване - и как те гонели жителите на тези места, и как ги карали да показват скривалищата със жито, как палили селищата като отмъщение за изскочилите от тъмнината точни ловни стрели, Фолко отново усети с усилие потисканата от джуджетата ярост.
-Герет, кажи ни, Господарят - той беше ли с вас през цялото време? - попита Фолко.
-Да - отговори Герет. - Вървеше пеша, щадейки коня, наравно с всички. Друг не би издържал; цялото му лице почерня - видях го съвсем отблизо. Един път сякохме дърва, за да се стоплим, намерихме някаква странна черна дупка - като че ли някой бе успял да запали такъв огън, че беше прогорил дупка направо в камъка.
-Дупка в камъка? - с недоумение повтори То- рин, смекчил гнева си за известно време.
-Да, дупка в камъка! - простодушно кимна Герет. - И като че ли на дъното имаше нещо. Аз само хвърлих бегъл поглед, не ми беше до това Някой от нашите приказваше, че това е, така да се каже, следа от Небесния огън. Господарят, между впрочем, се заинтересува от него. Правй нещо в дупката...
-Е, това вече не е за нашия акъл грижа - с престорено равнодушие прекъсна човека Торин, но Фолко забеляза как джуджето чак затрепери от тази новина.
-А какво стана после? - като че ли нищо не беше станало, попита Дребосъка.
-После... После беше гладът, паднаха конете, лют студ и снежни урагани. И наблюдателната кула до ръба на Сивите планини. А още преди това тамошните джуджета... как да го кажа, за да не се обидят моите уважаеми събеседници...
-Говори, нали вече ти казах, че враговете на Господаря са и наши врагове - произнесе сериозно Торин. - Не се страхувай. Даже мисля, че мога да го кажа вместо теб. Молили сте да ви пуснат в обитаемите земи между Сивите планини и Гората, или в краен случай да ви дадат сено за конете и храна за хората. А те са отказали?
-Да, прав си - при спомена за това Герет скръцна със зъби. - Солено ни дойде след това, да ви кажа, а тези джуджета - не им пука, по никакъв начин не можеш да се пребориш с тях. Затварят портите, и върви да трошиш скалата! Едвам оцеляхме. Добре, че в Дейл Господарят има много приятели, защото ако бяха дошли войски оттам, щяха да могат да ни заловят с голи ръце, така бяхме изтощени след зимния преход.
-Научихме, че Наместникът е пратил в Крайе- зерното кралство по куриерската служба искане да заловят Господаря - кимна Дребосъка.
-Но това не им се удаде! - засмя се Герет. - Да, хубаво е това, което свършва добре. Разбира се, неуспехът - винаги си е неуспех, но нищо, ние ще се върнем и тогава вече Арнор няма да го спасят никакви джуджета.
-И ти какво сега, отиваш си вкъщи, в Дейл? - сложи ръка на рамото на Герет Торин. - А по-нататък?
-По-нататък Господарят ще ни извести в подходящия момент и ще каже какво трябва да се прави - човекът вдигна очи към джуджето. - Ще чакам. Както и всички от нашите, които останаха в Дейл и граничещите с него земи.
-Ясно! - кимна Торин и стана. - Е, какво пък, лек ти път! Ние трябва да тръгваме, нали трябва да настигнем войската.
-Довиждане, до нова среща, приятели! - заусми- хва се Герет. - Но вие не взехте нищо от мен. Недейте да възразявате, искам да ви подаря нещо за спомен от моето чудотворно спасение. Може би, това?
Той мушна ръка в пазвата си и извади малка кожена торбичка. След като развърза връзките, той изпипа върху дланта си няколко златни пръстена с едри камъни. Без да слуша приятелите, които му отказваха, той мушна по пръстен на всеки в ръката и скочи на седлото.
-Как ви се стори? - огледа приятелите си с тежък поглед Торин, когато конникът се скри зад завоя. - Какво ще правим?
-Защо не го посече? - Дребосъка едва не се разкрещя. - Нали ще разкаже сега на всички за нас, и ние сме загинали!
-Не можем да го убием... - глухо отговори Торин, навеждайки глава. - И ти го знаеш отлично, Строри! Това не е по закона на Дурин - да убиеш току-що спасения от теб!