Треската на битката малко по малко изнесе Фолко, Торин и Дребосъка към самия им предводител. Елфите изостанаха – те се сражаваха с напиращите към лявото крило на строя им истерлинги.
И накрая – ето я кулата! Вонящо гадно чудовище, възкръснал по волята на Мрака звяр от отдавана забравени времена. Чуваше се, как в тъмните й недра ръмжат и беснеят някакви животни, навярно, от онези, които дърпаха цялото съоръжение. Смрад лъхаше от суровите, на места обгорели кожи, и това зловоние можеше сигурно да повали някого.
Торин с рев скочи върху ангмареца, безполезно разредил арбалета си право в гърдите на джуджето, Фолко успя да забележи и безкрайното учудване в очите на воина на Олмер – един миг, преди секирата на джуджето да разсече шлема му. Барахир вече заповядваше с гърмящ глас. Войниците му довличаха тежките чували и със замах ги хвърляха вътре, а подир последния някой хвърли и сноп горящи кълчища, след което Барахир и Торин, като натиснаха, затвориха вратите на кулата, а Дребосъка ги подпря с търкалящия се тук кол.
- Сега – следващата! – махна с ръка Барахир.
Известно време в кулата нищо не ставаше. После нещо тънко, пронизително засвири, разнесе се оглушителен трясък – и от всички бойници и отвори за проветряване на първото ниво излетя рижав пламък. От горните етажи на бойниците се донесе ужасяващия вой на попадналите в капан хора, обречени да изгорят живи. Барахир само жестоко се усмихна и, като събра своите, ги поведе към втората кула.
Но въпреки всички подкрепления, дошли от Сивите заливи, им беше много тежко. Олмер хвърли в битката най-добрите си сили, през полето препускаше ангмарската конница, бързаха нови и нови стотни на хазгите, приближаваха се колони от пеши воини със секири и шестоъгълни щитове, толкова успешно отразили натиска на гондорската пехота преди няколко седмици
А първата кула с невероятна бързина бе обхваната от пламъка. Отчаяните викове на озовалите се в огнения ад хора затихваха – някои, чупейки костите си, скачаха от горните етажи, някои се спасяваха на стените на крепостта, макар че там, под стрелите, едва ли можеха да разчитат на късмета. Гигантският огън бумтеше и фучеше, излъчвайки такава топлина, че сражаващите се волю-неволю се отдалечаваха. На стената воините на Олмер се опитваха да се укрият зад щитовете от нетърпимо парещите потоци разжарен въздух.
- По-бързо! – викна на своите Барахир. – Трябва да изпреварим стрелците!
Хазгите все пак не успяха да изтъкат от своите не знаещи пропуск стрели непроницаем заслон на пътя на защитниците на крепостта. Воините на Барахир се счепкаха с тълпящите се около втората кула ховрари и жестоката битка се възобнови. Успехът на втората атака на Барахир определиха двете десетки Черни джуджета – виждайки, как вражеските стрели отлитат от броните им, Фолко се увери, че те наистина са от Подземния народ. Те пронизаха, както нож масло, с острия клин на строя си бойния ред на ховрарите, разхвърляха ги, разпръснаха ги – и спряха, като в размисъл, загубили само един от своите, Фолко виждаше как излитаха и падаха огромните секири и скоро нито един от воините на Олмер не дръзваше да се приближи до тях.
Барахир и отрядът му щурмуваха втората кула. Знаейки съдбата на първата, защитниците й се биеха с удвоена ярост, но все пак и те започнаха да поддават на натиска. Като велики воини се показаха там елфите, това беше техният последен бой в Средната земя и тези, които хванаха оръжието, се сражаваха така, както сигурно се е бил народът на Нолдор в дните на отдавна отминалите войни на Белерианд.
Обхванат от три страни, отрядът на Барахир не изгуби нито порив, нито страст. Всеки знаеше мястото си, воините не се нуждаеха от наставления. Нито пороят стрели от обсадната кула, нито отчаяните нападения на истерлингската конница можеха да ги спрат.
Пред самите врати на втората кула Барахир бе посрещнат със стена от щитове и злобна ограда от остро наточени копия. Подражавайки на хирда на джуджетата, тук стояха воини от Дейл. Фолко едва не пропусна удар – той забеляза няколко познати от отряда на Отон лица.
Барахир, увличайки отряда след себе си, пръв се хвърли на копията на враговете и с едно замахване на меча разсече целещото се в него копие. След него се хвърлиха Торин и Дребосъка. Торин прие с гърди страшен удар с копие, прехвана го и с ръка дръпна към себе си, изтръгвайки копиеносеца от строя. В пробива се втурна Малкото джудже, а пристигналият навреме Фолко хвърли вдигнат от земята кинжал в открилото се за секунда незащитено гърло на щитоносеца.