В строя на защитниците на кулата се образува пробойна. Не издържали, губейки и губейки хора, те отстъпиха, а след Барахир вече влачеха запалителни припаси.
Издигна се пламък, рижавите езици жадно лизна-ха опорните греди на кулата и Фолко усети: нещо се е променило на бойното поле. Нещо невидимо се понесе по въздуха, нещо потече по земята. От изток вече бързаха нови отряди на врага, но не това накара хобита да застане нащрек. Олмер не можеше да допусне гибелта на своята последна обсадна машина и сам беше тръгнал в средата на битката.
Забравил за сражението, кипящо около тях, Фолко замря, затворил очи и с всички сили протегнал се към стремително приближаващата се нова заплаха. В облаците проблесна синя мълния, разнесе се тътнещ гръм. Нова опасност приближаваше и затворилият очи хобит с вътрешния си поглед, дара на Синьото цвете, видя носителите на тази опасност с необикновена яснота, така че дори можеше да различи лицата им. Ето го Сандело, ето го Берел, ето – гледай ти! – Отон и още някакви непознати. След тях препускаше голям конен отряд. В този момент объркалите се воини на Господаря се ободриха и с нови сили натиснаха отряда на защитниците на Заливите. Третата кула се извисяваше съвсем близо, но и хегите, и ховрарите, и остатъците от воини на Дейл застанаха толкова непоколебимо, че спряха дори самия Барахир. На помощ се притекоха Черните джуджета, натискът отслабна – и Фолко, изчакал кратката си почивка в задните редици, се сблъска с тези широкоплещести воини.
Предводителят им се задържа пред хобита и вдигна маската от митрил на чудния си шлем.
- Хубаво място за среща, нали? – избоботи гласът на Наугрим. – В чудесно време се виждаме отново, полуръсте!
- Наугрим! Ти, ти с Черните джуджета?! Та те нали...
- Това са техните рангтори! Но аз нямам време, полуръсте! Ти не успя да сразиш Олмер – това ще се постарая да направя аз! Той е близо, усещаш ли го?
- Да! Той приближава! Но...
- Сега ще видиш атаката на Черните джуджета! – Наугрим крещеше, разтърсвайки огромната си секира. – Надявам се, че тя ще се окаже изненада и за Олмер.
- Наугрим! Кой си ти? Черно джудже?
- Намерил време да разпитва! – разсмя се той. -Да! Черно джудже съм! Но само по майка. А баща ми е Алатар, един от двамата Сини магьосници, спътници на Гандалф и Радагаст! Разбра ли сега?! – Той внезапно се обърна. – Ние трябва да вървим. Сбогом! Пак ще се видим!
Той заповяда нещо на своите воини и те веднага се престроиха в нов боен ред – остър клин, а острието на този клин беше самият Наугрим. Клинът се обърна с върха си на изток, откъдето стремително нахлуваха нови и нови вълни от врагове. Зад многобройните полкове се различаваше невисок хълм, на който се беше изкачил Олмер със свитата си. Въпреки Мрака, той с виждаше достатъчно добре. Наугрим вдигна секирата – и мълчаливо, без бойни възгласи и викове, целият му малък отряд тръгна след него, забързвайки все повече крачката. Да им пресекат пътя се хвърлиха няколко стотни истерлинги – и пеши, и конни. Но стрелите отскачаха от броните, върховете на метателните копия се чупеха, а когато джуджетата се врязаха в редиците на врага, секирите им внезапно излетяха всички заедно – и се отпуснаха окървавени. Разкъсвайки строя на врага, джуджетата преминаха в бяг, като мачкаха всички, които заставаха на пътя им. Клинът им изглеждаше като острието на исполински меч, разсичащ костеливата плът на врага. Истерлингите заотстъпваха, а Наугрим си продължаваше по-натам – право към хълма, на който видим и за своите и за чуждите стоеше Олмер.
Атаката започнаха деветнайсет Черни джуджета, трима все пак загинаха и останаха шестнайсет. Срещу тях се разгръщаше ангмарската конница с черни наметала, арбалетчици, копиеносци, бързаха пехотинци, замрякаха се водачите на тигровълците и цялата тази сила – много стотни – вървеше да пресече пътя само на шестнайсет воини от Подземния свят! И Фолко си спомни старото изречение, че „джуджетата биха завладели целия свят, ако наистина им беше необходим“.
Наугрим прониза и втората преграда. Конете на враговете се вдигаха на задни крака, отказвайки се да идат под блестящите полукръгове на секирите. Пешите ангмарски арбалетчици не преуспяха – като разбра какво става, Барахир поведе всичките си сили след Наугрим.
Втората преграда струваше на Черните Джуджета още четирима – но и вражеските тела се камареха по следите им. Повече прегради пред тях не останаха. Пред хълма, на които стоеше Олмер с приближените си, имаше празно пространство и вражеските полкове, далече изтеглени настрани, не успяваха да го покрият.