И тогава иззад хълма излетя самотен конник – съвсем малка фигурка на грамаден черен кон. Ездачът като по чудо се задържаше в седлото и като се изравни с отряда на Наугрим, с лекота спря своя зъл жребец, вдигна към устните си голям рог и затръби атака. На този рог отговориха веднага и други в далечината – и нови стотни на Олмер потекоха да прережат пътя на Черните джуджета. А конникът, като обърна животното, го подкара право към изскочилия напред Наугрим. Той бързо се приближаваше – и за свой неволен ужас хобитът позна в този ездач младата Сати, помощничката на Теофраст!
Черният кон се вдигна на задни крака, стремейки се да удари Черното джудже с копита, но Наугрим ловко отскочи, хвана коня за юздите и с едно движение наведе надолу гордата шия. Ала Сати не се смути. Тя пъргаво излетя от гърба на поваления от джуджето кон настрани и замахна към облечения в плътна броня Наугрим, с малко детско кинжалче... И Фолко с трепнало сърце видя, че Наугрим не вдигна секирата. Със закованата в метал ръка той само отблъсна дръзката – дори не я удари, а леко я отблъсна... Но или в разгара на битката разгорещеното джудже не си пресметна силите, или нещо друго – но Сати с къс, задавен, веднага пресякъл се стон отхвръкна на няколко ярда, рухна на земята и остана да лежи неподвижно.
Какво стана с нея после, Фолко не разбра, защото конницата на Олмер не успяваше, не успяваше да прегради пътя на джуджетата и на Господаря му оставаше само едно – да приеме предложената му честна битка или да бяга.
Около Олмер стояха едва шепа хора – Сандело, Берел, Отон. Какво можеха да направят те срещу изглеждащия неуязвим Наугрим, чиято секира не знаеше грешка, разсичайки всякакви доспехи?
Клинът на Черните джуджета достигна вече до самото подножие на хълма. В галоп се носеше резервната конница, извикана от нещастната Сати, но още се намираше прекалено далеч.
И тогава от хълма се стрелна Берел. Фолко чуваше краткия спиращ възглас на Господаря, но старият му другар сигурно за пръв път в живота пренебрегна заповедта. Като измъкна широкия двуръчен меч, той с мека котешка стъпка тръгна срещу Наугрим. След него се хвърлиха Сандело и Отон, но ги спря властния жест на Господаря – и те се подчиниха.
Наугрим вдигна секирата срещу гърдите си, готвейки се да отрази удара с меч, но само това чакаше Берел – нали конницата вече бе съвсем близо... Той също се приготви да се защитава. Но Наугрим мамете, правейки се, че чака първия удар от своя противник и няма да тръгне напред. Вместо това внезапно скочи като светкавица, острието на Берел само проскърца по бронята на джуджето, секирата се вдигна и падна. Берел рухна като поразен от гръм.
Веднага, без да се наговарят, тръгнаха Гърбавия и Отон, така че на Господаря му се наложи да ги хване и двамата за раменете, произнасяйки нещо непредаваемо заплашително. Гърбавия дори отскочи, а Господаря спокойно направи няколко крачки напред, срещу Наугрим. Мечът му беше вече в ръката, Черният Меч на Еол, Мрачния Елф, дочакал най-после достоен противник.
В полите на наметалото на Господаря отново се беше сгъстил мрак и Фолко разбра, че Силата на Злото отново се издига на повърхността и разтваря могъщите си криле. Острието в ръката на Господаря внезапно започна да свети с тъмночервена светлина, карайки хобита неволно да си спомни описанията на огнения меч на Балрога от Мория, и държейки пред себе си този език от Пламъка на Удун, Олмер се сблъска с Наугрим.
Джуджето замахна със секирата. Но Господаря отговори с такъв мълниеносен напад, че никой не можа да го забележи отначало. Огнена ивица премина през гърдите на Наугрим, разсече надве секирата му, прогори доспехите и дълбоко потъна в тялото.
Удари гръм, ослепителна мълния се пръсна в небето и целият вцепенил се от ужас отряд на Барахир съзря стояща на върха на хълма висока, мрачна и страшна фигура, надарена с велики враждебни сили на Вечния Мрак, пребивавали като същност още до сътворяването на този свят от Илуватар. Като река, най-накрая разкъсала омразния си бент, Олмер овладяваше тази бездънна сила.
Наугрим падна беззвучно. И последното, което успяха да направят съратниците му, преди да ги покрие яростната вълна на пристигналите резервни истерлингски стотни, беше да поемат на ръце тялото на предводителя си, като го издърпаха изпод вдигнатия пламенеещ Меч на Мрака.