Орките ловко хвърляха към гребена на стената въжета с куки, гурите пълзяха нагоре, стиснали къси ножове в широките си усти и като страшно изчадие на Мрака се приближаваше към обречения град войската на Нощната господарка. Летящите на места от бойниците стрели, пратени с трепнала ръка, макар и намираха цел, но твърде рядко. И съвсем безполезно беше да се хвърлят стрели по сухия скелет на Господарката.
На хобита не му стигаше време да мисли, защо Олмер не е пратил тези твари веднага, а първо се опитваше да превземе крепостта с човешките си армии. Снопчето грижливо пазени и съхранили се почти в предишното количество елфически стрели беше последната надежда на Фолко. Неведнъж ги беше пускал той в действие – но винаги ги пазеше, знаейки, че главната битка предстои. И ето дойде ред да ги похарчи всичките без остатък.
Неспрени от никой, мерзките призраци на Олмер се събраха накуп пред портите. На стените през това време защитниците се опитваха да се съвземат и някак си да посрещнат орките – и ето, скъса се една от стълбите и няколко троли с глух рев рухнаха на земята, но какво ще стане после...
Амрод внезапно вдигна ръка, като че ли призовавайки към тишина, и заедно с приятелите си елфи също се напрегна, като че ли вслушвайки се в някакви далечни, само на тях разбираеми звуци, а после хвана хобита за ръка и го повлече след себе си.
Заедно с джуджетата те слязоха от стената и Фолко разбра защо – техният участък, съдейки по всичко бе останал недокоснат от враговете, които съсредоточаваха главните си усилия против портите на града. Начинът им на действие много приличаше на обсадата на Минас-Тирит, сети се Фолко.
Изпращаха ги с гневни възгласи, някой си помисли, че са се изплашили, но Амрод извика: „Към портите! Те сега ще нахлуят!“ – и ги последваха и други бойци, Фолко молеше съдбата неизвестният пратеник на Торин да намери в суматохата Кирдан и да го убеди да върне воините в града. Само така можеха да отстоят крепостта от мъртвешките твари.
Те тичаха с всички сили. Фолко изоставаше от бързоногите елфи, но все пак – един завой, втори – ето ги портите!
Мътният поток от страх тук бе особено силен.
Стража не беше останала – сигурно се бяха изпокрили И всички притичали с тях хора се държаха, само защото с тях имаше елфи.
Отвън се разнесе ужасяваш вой, а после хор от мъртви гласове запя древно, необикновено злобно и могъщо заклинание. В страховитата песен на Неживите се вплете още нечий неправдоподобно нисък глас, почти рев, изпълнен с такава сила, че Фолко едва устоя на крака. Разнесе се продължителен стържещ звук, като че ли нечии нокти се впиха в камъка на крилата на портите и ги разтресоха.
Амрод с трескави движения палеше неголяма факла, която нави от ивици зебло, а другарите му, съдейки по всичко се готвеха към отпор с магическа атака, Фолко по-удобно наложи стрелата на тетива и си спомни отдавнашния си изстрел в Могилите...
Беарнас, яростно хапейки устни, по странен начин сплете пръсти, лицето му се сгърчи от чудовищното вътрешно усилие, до него в подобна поза беше застинал Маелнор, Амрод бързо мушна факлата в ръцете на хобита, като го накара да свали лъка.
- Спомняш ли си Защитния знак? – изкрещя той над самото ухо на Фолко. – Веднага щом портите рухнат, чертай го! Поне онези твари да спрем...
А крилата на защитата действително започваха да поддават. Малко по малко хората, стоящи до Фолко, с чудовищно погрознели от ужас лица, започнаха да отпълзяват назад. Джуджетата се крепяха. Но Дребосъка непрекъснато бършеше обилно леещата се по лицето му пот, дори вдигна забралото.
Къде са елфите, къде е Кирдан?!
Земята кратко потрепери, разнесе се тежък подземен тътен – и, като че ли отговаряйки му, вратите разтресе мек, но неимоверно силен удар – и по камъка плъзнаха черни пукнатини. Неживите гласове зад портите продължаваха унилото си песнопение.
- Гответе се! – издиша Амрод. – Чертай знака, Фолко!
Хобитът се подчини – навреме! Гласовете на Неживите се издигнаха до нетърпим писък, а после още веднъж изрева ръмжащият бас – и крилата се разтвориха на една длан. В пролуката веднага се промуши дълъг черен нокът, дотолкова отвратителен, че Фолко го сви пристъп на едва сподавено гадене, люшнаха се Дори елфите, и само Дребосъка презглава скочи напред с оголен меч. Блесна стоманата, острието се вряза в страшната плът, като заседна в ставата. Дори цялата немалка сила на джуджето не стигна, за да го отсече съвсем.
Фолко очакваше вопъл от болка – но нищо не последва, след първия се промушиха още четири нокътя. Резетата трепереха в гнездата, готови всеки миг да се разхвърчат на парчета.