- Дребосък! – Торин със сила издърпа другаря си назад.
В процепа блесна ослепителна кратко избухване – и резетата не издържаха. Каменните крила отлетяха настрани. Право в очите на събралите се воини погледнаха мъртвешки жълтите зеници на Нощната господарка. Зад нея се виждаха Могилните твари и призраците на Мордор...
Последните се люшнаха, като видяха затварящия пътя им знак, но той нищо не означаваше за Господарката и нейните кошмарни сродници – Могилните твари, отдавнашните воини на Моргот, отслабнали с времето, но отново надигнали се и съумели да подчинят на себе си неразумните племена.
Изсъска първата елфическа стрела, пусната от хобита. Сега той не се страхуваше от никого и от нищо, беше преминал онази граница, отвъд която всеки смъртен вече престава да мисли за запазването на собствения си животи и мисли само за едно – как, умирайки, да повлече със себе си в бездната повече врагове.
Избухване – и се издигнаха, веднага отпускайки се сивите одежди, разнесе се скърцащо стенание, изпълнено с мъка и тъга... Високият шлем се затъркаля по камъните, но вече пълзеше Нощната Господарка, хищно протягайки многоставните лапи, бавно падаха страховитите думи на заклинанията й – и Фолко почувства как гърдите му се стягат в обръчи, от които затрещяха костите, още миг и щеше да загине, смачкан като онзи воин от отряда на Отон, но елфите нанесоха ответен удар.
Те стояха в тесен кръг и дланите им сякаш обхващаха само на тях видимо кълбо. И подобно на това, както човек навежда съд, изливайки от него вода, така Амрод, Мелнор и Беарнас бавно наведоха създаденото от тях вместилище на Силата и остър сребрист лъч плисна право в главата на Нощната господарка...
Фолко, чиито гърди веднага се освободиха от натиска, прати втора стрела, смъртоносна за Могилните твари.
И все пак не можаха да отстоят портите, нощната господарка нададе тънък вой на непредставима за човешкото съзнание ярост, между ноктите й се завихриха алени пламъци, ноктестата лапа удари, за да смете с един замах от лицето на земята осмелилите се да й противостоят.
Хобитът просто бе отвеян от тази нейна атака настрани, а утробно виещото пълчище на Могилните твари се люшна към него и ако не бяха джуджетата, Фолко щеше да пострада.
Сребристият светилник на елфите угасна, като духнат от вятъра, но и Господарката, ревейки нещо, отдръпваше назад лапата си, от която вместо нокти безсилно стърчаха уродливи овъглени чуканчета. Амрод поддържаше за раменете странно свличащия се Маелнор – и също крачка след крачка отстъпваше.
Вдигнатият от Торин на крака хобит, олюлявай-ки се отново хвана лъка. Стоманата на Могилните твари вече се сблъскваше с остриетата на Дребосъка и секирата на Торин. Ето, Малкото джудже направи своя обичаен неотразим напад, мечът прониза облеченото в сив саван тяло на призрака – без никакви видими последици. Ответният удар се оказа толкова силен, че Дребосъка отхвърча на няколко крачки и едва се удържа прав, но и за мъртвешките мечове митрилът се оказа непосилно труден.
Виейки, хобитът пусна тетивата, изчезна още една сянка, но в този миг Нощната господарка отхвърли още по-далече още не съвзелите се елфи и на Торин с Дребосъка им се наложи да отстъпят.
А зад армията от призраци в отворените порти вече нахлуваха на тълпи орките, с размерена крачка настъпваше Господарката. Сигурно тук щеше да завърши историята за приключенията и борбата на Фолко Брендибек, ако на него и другарите му неочаквано не им беше дошла навреме помощ.
- Отстъпете! – разнесе се нечий старчески глас и една суха ръка властно отстрани хобита.
Радагаст Кафявия вървеше като в захлас, като сляп право срещу Нощната Господарка – и чудовищната форма се позабави като в съмнение. Старият маг изглежда напрегна всичките си сили. Изопнат като струна, той бавно вдигна дясната си ръка и с чист, силен, млад глас – съвсем не приличащ на онзи, с когото говореше секунда преди това – прочете някакво заклинание. Фолко разпозна в него елфическите думи „тюре“ – победа, подчинение, заповед – и „унго“ – облак, сянка, а последната беше „ванна“ – изчезване...
Небивала мощ изпълваше сухата фигура на Радагаст, магът завърши произнасянето на думите, тропна с крак – и Нощната господарка се присви в ужасна конвулсия. От невероятно силния й вой Фолко едва не оглуша. А Радагаст стоеше, олюлявайки се – бе изчезнала изправената му осанка, раменете му се изгърбиха, коленете неудържимо трепереха.
Но дори магията на Радагаст не можа окончателно да съкруши Нощната господарка. Чудовищната форма стоеше и се поклащаше, тялото й, оголеният й скелет се гърчеше в конвулсии, тя не можеше да помръдне нито един свой крайник – но все пак стоеше. Чашите на везните се залюляха – Радагаст изхаби всичките си сили, а Нощната господарка бавно, но сигурно се съвземаше.