И тук отново оживя кинжалът на Фолко. Подареното от Олмер острие за втори път се обърна към стопанина си:
- Аз пих кръвта ти – ти пръв я сподели с мен доброволно. Слушай! Метни ме в гърлото на това чудовище, което стои сега пред теб. Цели се в гърлото!
И хобитът се подчини. Без да разсъждава, той издърпа кинжала от ножницата и пресметливо, както на занятията с Дребосъка, метна украсеното със сини цветя оръжие.
Острието разсече костта като жива плът, от устата без устни на Нощната господарка се изтръгна дрезгав стон. Главата й, ужасният костест череп, затрепери, готова всеки момент да рухне от раменете. Изчезнаха последните следи на злите магии на подземното чудовище. И тук свестилите се Авари тръгнаха в нова атака. Сребристият безжалостен сноп светлина удари право в полузатворените жълти очи на страшилището. Воят премина в пронизителен писък а после зениците на Господарката внезапно се пукнаха, взривявайки се като фойерверки, костите се залюляха, като купчина сухи съчки и след миг всичко беше свършено.
Нощната господарка загина, но и магът, като залиташе, отстъпи към стената и бавно се свлече по нея надолу. Уплашени, заотстъпваха орките, тръгнаха назад дори и Могилните твари, а Фолко, ползвайки кратката пауза, се хвърли към Радагаст.
- Е, това е всичко... – мъчително измърмори старецът, едва-едва разлепвайки устни. – Това е разплатата... не се грижи, това е разплатата... аз си позволих забранено за мен оръжие... и трябва да си ида, за да удържа Везните.... Може би Великият Манве...
Той понечи да каже още нещо, но главата му безсилно се отпусна назад, от гърлото му се изтръгна хрип. Вълшебникът бе мъртъв.
Фолко, внимателно придържайки Радагаст за раменете, го сложи да седне по-удобно. Над тялото на Мага вече се сгъстяваше лека перлена мъгла, бързо оформила се в подобие на странна човекоподобна прозрачна сянка. Сянката бавно се поклони на приятелите, а след това налетя порив на източния вятър, подхванал я и я понесе далеч на запад, през Морето – към Валинор.
На хобита и спътниците не им достигаше времето да мислят за случилото се. Елфите след нанесения от тях удар едва се държаха на крака, а пред портите вече плисна крещящата и пищяща оркска орда, да я спрат само тримата приятелите не можеха, Фолко едва успя да вдигне скъпоценното си острие. Така воините на Олмер нахлуха в Сивите заливи.
Вече тичаха от стените хора, воините на Барахир. Вече самият Барахир, спокоен, прав и строг, облечен в най-хубавите си дрехи, извади меч, за да се бие като прост войник по улиците на града до последно издихание, но късно – силата на Нощната господарка си свърши работата, в ръцете на врага паднаха две градски кули. Поток от орки, троли и гури нахлу в крепостта.
Тази последна битка беше най-страшната от всички, в които се беше налагало да се сражава хобитът. Враговете десет пъти превъзхождаха защитниците, а всички елфи вече бяха на корабите, въжетата до едно вече бяха прерязани, до кея оставаше само „Лебеда“ – корабът на Кирдан и самият господар на Сивите заливи мълчаливо стоеше на кърмата, държейки приготвен меч, и като че ли към нещо се прислушваше.
А на улиците се беше разразило отчаяно клане -другояче не може да бъде наречен този безумен кървав хаос, възцарил се в крепостта. Воините на Барахир, смъртници, сбогували се с надеждата да оживеят, се биеха отчаяно, на орките им се налагаше скъпо да плашат за всяка къща. Разярените троли влачеха със себе си трупи и избиваха с тях вратите на дворците, а пъргавите гури хвърляха вътре някакви глинени гърнета, взривяващи се с оглушителен грохот и плискащи около себе си странен синкав пламък, бездимен, безшумен, жадно попиващ във всичко, което можеше да гори. Той поглъщаше всичко – дори мекия камък. Призрачните сини пламъци на огъня се издигаха по-високо от покривите, пламтяха керемидите, на причудливи ручей чета течеше разтопен метал, пречупваха се греди и горните етажи като камънопади се сгромолясваха долу. Ставаше невъзможно да се задържат, защитниците отстъпваха към пристанището.
Приятелите не се отдалечаваха един от друг нито на стъпка. Елфите можаха най-накрая да хванат оръжието и крачещите по улицата, неподвластни на огъня Могилни твари една след друга загиваха под незнаещите грешка стрели. Иззад завоя към тях се хвърлиха група крещящи и ръмжащи троли – но четиримата предни паднаха със стрели в гърлата и очите, двама бяха посечени от джуджетата, а върху последния Фолко сполучи да събори стената на горящо здание.