А противникът на Кирдан все растеше и растеше, жадно попивайки вливащата се в него иззад Пределите на Света Сила. Все по-бързо и по-бързо се мяркаше меча му, все с по-голяма мъка отблъскваше Кирдан атаките.
Тънко-тънко звънеше до предел обтегна струна. И Фолко чувстваше как нараства и нараства мощта на Мрака и разбираше каква участ чака сега Кирдан. Когато бъде достигнат пределът, когато Мракът опустоши себе си, влагайки всичко, което може в своето оръжие, само тогава, не по-рано и не по-късно трябваше да отговори елфът с една-единствена атака, без да загине преди това и издържи чудовищния всенарастващ напор на Мрака. И тази единствена атака щеше да бъде последна.
Като че ли тежка въздишка премина по площада, като че ли се скъса най-накрая онази далечна струна и по чувството на диво освобождение хобитът разбра, че мигът е дошъл, всички прегради са свалени и е ред на Светлината да отговори.
Аленото острие се стовари в неотразим удар – но никой не го и отразяваше. С не по-малка бързина сребристият меч се плъзна през мрежите тъма и настрани, с широк размах, разсече средоточието, сърцето на Мрака, което се таеше под покривалото на противника му.
Вик, какъвто не бяха чували на земята от дните на Последния съюз на хората и елфите, съкрушили Саурон, вик, изтръгнат от най-дълбоките обиталища на Мрака, с ужасяваща сила се удари в небесния свод, като че ли проверявайки го на здравина, и умря изгасен.
Но и самият Кирдан не оцеля. Вече помръквайки, Пламъкът на Удун го прониза. Облечената в светлосияещи одежди фигура на Корабостроителя още миг стоя неподвижно, а след това с лека въздишка, с каквато след тежка работа в предвкусване на дългоочакваната почивка уморен работник се настанява да почине, тялото на елфа се разпростря на камъните.
Всички звуци умряха, стоеше толкова пълна тишина, че не можеше да се чуе дори шумът на кръвта в ушите. Две тела на площада и огнен ярко-риж стълб над тях, езиците на студения пламък се вият и преливат, вълните син пламък поглъщащ къщи и дворци, сега застинали в недоумение...
Отново тънко-тънко зазвъня струната, притегната над цялото мироздание, и Фолко, всички чувства на когото сякаш умряха, почувства само едно – неописуем непредаваем ужас от мисълта, че тази струна, на която се държи сега всичко и всички, може да не издържи. Вкамени се, спря светът – дори джуджетата в тъмните и тесни тунели под Заливите, дори бездушните Гълтачи на Скали.
И в следващия миг тази струна се скъса.
От всички страни нахлу, нараствайки, нисък и неимоверно страховит рев. Над тялото на Олмер се сгъсти черен облак, пронизван от десетки и стотици сини мълнии. Ревът се усилваше и под краката на хобита и спътниците му бавно заплува земята, като че ли чудовищен жар бе разтопил изкованият й от ръцете на Черните джуджета скелет, стените от бледо-син пламък се издигнаха високо в небето, облизвайки безследно изчезващите облаци, Фолко видя звездното небе, далечните и бледи огънчета на светилата, а после над главите им гръмна.
Този преминал от залеза до изтока гръм ги оглуши, разкъса ушите им с остра болка и облакът над тялото на Олмер тутакси изчезна. Потресените приятели видяха как тъмната фигура бавно се надига, изправя се в цял ръст, широко разпростирайки ръце настрани – и като черен прах паднаха от раменете на тази фигура и доспехите, и дрехите. Пред погледите им застана човек, гол и прекрасен, тялото му излъчваше ярка бяла светлина, тъмните къдрави коси падаха до раменете му, а когато той се обърна с лице към приятелите, Фолко разбра истината.
И тази истина бе, че Него не може да не го обичаш, и не може да не Го следваш, защото Той е прекрасен. Целият живот, всичките нищожни дребни дела се мярнаха пред хобита. Цялата суета изчезваше, оставаше само Той – Властелинът и Повелителят, Вечният Владетел на Средната земя. О, какво неизразимо блаженство би било веднага да загине от най-лекото махване на ръката му.
И Той, все още стоейки с разтворени настрани ръце, се усмихна – и тихо, но така, че думите Му се чуха из цялата Средна земя, произнесе:
- Елате при мен, мои воини.
Въздухът се изпълни със скърцане и дращене/ стените от син пламък се разтвориха и през образувалите се порти нахлуха безкрайни тъмни колони, а в двойните редици вървяха най-сетне дочакалите часа си безплътни призраци на Безименните планини – не намерилите покой стари войници на Моргот.