Особено се проявява Торин...
Врагът е отблъснат. Олмер бяга с остатъците от армията си. Непокорният Ангмар, люлка на метежа, свежда глава пред Наместника на Арнор.
Бурята е отминала...
Но Фолко не вярва на това. Олмер, въпреки поражението си, се е проявил като талантлив и опитен пълководец. Хората му го следват от обич и се бият Самоотвержено. Непонятни и могъщи сили владее Господарят. Гандалф отново се явявал на хобита и го предупреждава, че нова Буря зрее на изток. Този път неудържим потоп заплашва да помете Запада....
ЧАСТ I
Глава 1.
ЗАД КАРН ДУМ
Мазен черен дим бавно се издигаше от долината, стелейки се на безформени космати кълба, и едва тези кълба достигаха върховете на обкръжаващите долината хълмове, упорито духащият вече трети ден суров североизточен вятър ги разкъсваше на малки парченца.
Но стига вятърът да отслабеше напора си, макар и за миг, и димният стълб тутакси достигаше ниските сиви облаци, закриващи цялото небе. Този дим беше толкова плътен и мазен, че всмукалите го облаци постепенно променяха цвета си, сякаш бяхя оваляни в рядката есенна кал. Но вятърът не отслабваше, след минутно затишие задухваше с още по-голяма сила и тогава зъбите на Фолко започваха да тракат от студ.
Приятелите седяха до неголям огън, накладен сред обраслите със синкаво-зелен мъх плоски сиви камъни, изправени сякаш от някаква исполинска ръка. В острите им краища злобно и тънко виеше севернякът, досущ като гладен юнски комар. Разседланите понита омърлушено бродеха по каменистия сивкав склон, търсейки редките снопчета жълтеникава спаружена трева. Дребосъка зиморничаво се увиваше в наметалото си и жално подсмърчаше. Мрачният Торин вече за стотен път прекарваше точилния камък по острието на своята блестяща секира, и без това никога не видяла даже и най-малка следа от ръжда. Хобитът подклаждаше сухи клонки в огъня и от нямане какво да прави изпращаше с поглед бавно пълзящите нагоре черни вълма.
Течеше ноември, есента отстъпваше място на първите зимни дни; тук, на север, на един ден път от Ангмарските планини, вече с пълна сила царуваха студените ветрове. Североизточните, макар и по-студени, бяха по-сухи, а когато налиташе северозападният, тогава вече не помагаха никакви огньове. Леденият лепкав студ проникваше в най-малките дупчици и хобитът все не можеше да се стопли. Унило се навеждаха отдавна останалите без листа местни брезички, хилави и слабосилни, а тънките им черни клонки като че ли в отчаяно усилие се хващаха за нещо невидимо - може би за отиващото си топло време?
Фолко разбърка бълбукащото в котлето вариво. Той отдавна вече беше забравил онези времена, когато в столовата на Брендихол бавно и тържествено се внасяше син супник, разнасящ сладостни аромати, и леля му с голям сребърен черпак сипваше горещата, димяща течност в старинните фаянсови чинии, без да жали нито месото, нито зеленчуците от дъното... Фолко се подсмихна. Сега беше привикнал да разбърква котлето с набързо остъргана пръчка - такава, каквато и сега държеше в ръката си.
Тяхната походна храна - нито супа, нито каша, нито печено, а всичко наведнъж - личното изобретение на хобита, необикновено просто, бързо и засищащо - още не беше готова и той отново отмести поглед от огъня, мързеливо следейки ровещите се в долината воини, които се суетяха около пожарището. Арнорските дружини изгаряха там останките на мрачните ангмарски укрепления; по-наляво, на една височинка, смесени с хората, се мяркаха ниските набити фигурки на джуджетата - по заповед на Наместника там строяха каменна патрулна кула за арнорския стражеви пост.
- Още дълго ли ще гнием тук? - не издържа Дребосъка, шумно подсмърчайки с нос. - Къде е Рогволд?! Къде са обещаните припаси?! Всеки час е ценен, а ние киснем като зеле в каца!
Фолко отегчено се намръщи, а Торин ядосано се изплю. Те минаха с войските на Наместника и джуджетата (събраха се повече от осемнайсет стотици желаещи да се бият тангари) през целия Ангмар, като се стараеха да попаднат на следата на оцелелите воини на Олмер, изплъзващи се като стремителна блатна пепелянка. Когато предните отряди на конниците достигнаха пределите на Ангмар, вместо стрелите и копията на северните храбреци ги посрещнаха белобради старейшини, жално ридаещи и молещи за пощада жени и пищящите от страх деца, а отделно от тях към лагера на Наместника започнаха да се стичат ангмар- ските мъже - здрави, яки и чернобради, съвсем не злобни и страшни, кланяйки се ниско на победителите. Старейшините в един глас уверяваха, че даже не |биха и посмели да мислят да воюват с Великото кралство; нападналите Арнор били ренегати, негодници, хора без род и племе, и да отговаря за тях Ангмар не лъже.