Земята се тресеше вече така, че Фолко едва се задържаше на крака, ревът достигна неистова сила, звездите се търкаляха по небосклона като грах по килната тава, оставайки само сляпата тъмнина на приближаващото се Нищо. Линията на хоризонта на запад, където дивият огън още не беше успял да събере вълните си, затанцува, извивайки се, някъде там, в страшна далечина се мяркаха алените и почервенелите искрици на забушувалите исполински пожари.
„Дагор Дагорат – успя да помисли Фолко. – Той се върна. Дагор Дагорат. Води ни! Води!“
Изпепеляващ възторг и жажда за смърт за Него.
Реалността трепна и започна да се размазва, като че ли затулена от мараня. Полковете все прииждаха и прииждаха, пълнеха станалия изведнъж безкраен площад и Той приветстваше всички, които заставаха при Него, не правеше разлика и не припомняше миналото, макар че знаеше всичко за всеки, който бе дошъл тук сега.
Но сред възторга си проби път и друго чувство – острието на Отрина настойчиво го буташе в гърдите, молейки за действие. Ръката на хобита бавно се вдигна и стисна дръжката, Фолко чувстваше, че невидимата преграда е изчезнала – пътят е свободен и повече никой не пречи. Какво означава това – призовават го за някакво действие? Но Той е толкова прекрасен... как може да Го нападаш, да враждуваш с Него?!
Острието стана горещо. Сините цветя на стоманата ярко засветиха. И до вътрешния слух на хобита достигна глух глас, изкривен от страшна мъка, но не дотолкова, че Фолко да не познае гласа на Олмер, онзи същия, с който тогавашния предводител на ангмарската войска се обърна към хобита на Сиарнон, когато Олмер още беше Човек:
- Убий ме! С твоя кинжал! Убий!
И този страховит глас накара хобита да тръгне напред. Кръгът се затваряше, чудесното оръжие от отдавна отминалите епохи накрая си намери достойна цел.
Без да осъзнава какво върши, Фолко тичаше по каменните плочи на площада насреща на Онзи, който стоеше сега в центъра на празното пространство, оградено със стени от пламък. От другия край на тълпи прииждаха полкове от тъмни воини, а срещу тях -един-единствен хобит.
Светещата фигура бавно обърна лице към полуръста.
Като окрилен Фолко летеше напред, а Онзи, който стоеше сега в самия център на превърнатите сега в руини Сиви заливи, явно не виждаше в тази малка фигурка нищо подозрително и сияещата с извън този Свят пламък длан се вдигна за защита, но прекалено късно.
Острието на Отрина се заби в Неговата плът.
Хобитът бе отхвърлен по гръб върху камъните, той силно си удари главата... а после пръстите му напипаха лежащия до него кинжал.
В ослепително сияние на тялото Му Фолко в последния миг забеляза два черни белега – отдясно на гърдите и на рамото – и разбра, че това са белези от елфическите стрели, пратени от хобита и Маелнор. Два пъти Той се оправяше от тези рани, а сега...
Фолко не можеше да каже, било ли е всичко, което видя, действителност.
А после... Беше ли това нечий Лик, укорително и скръбно погледнал отгоре и произнесъл някакви Слова, сред които се чуваше: „Още не е време?“ Или стремителното златисто драконово тяло, мярнало се в мълниеносен полет, издигнало меч и отпуснало го? Или прекрасната жена в доспехи, яздеща бял еднорог с огнена пика в ръката? Всички казват различно. Но каквото и да беше това, та всеки го виждаше инакво от другите, и затова – беше ли реално, имаше ли го? И милосърдно спасявайки своя стопанин, гаснеше съзнанието.
...А после те бягаха с последни сили. Кошмарните видения още ги преследваха по петите, около тях се появяваха пукнатини, под земята нарастваше предсмъртно конвулсивно треперене.
Тичаше ли Фолко сам, или го носеха? Как се озоваха на раменете им техните раници, оставени в градската кула? Той така и не научи това и неговите спътници също малко можаха да му разкажат. Той само си спомняше как в последен конвулсивен гърч потрепери земята в момента, в който джуджетата разбиха най-после последната запушалка и водите на Великото море, благословените Води, миещи бреговете на Тол Ересю, се стовариха най-накрая върху пламъка на Гълтачите на Скали.
Чудовищно острие разпра Средната земя. В конвулсиите на неописуемия взрив изчезваше всичко, променяха течението си реките, потъваха планини, издигаха се нови върхове. Дълбоко в тялото на континента се вряза нов залив, за щастие, той мина по на юг от Графството.
А флотът на елфите, подхванат от родилата се в първите мигове на катастрофата исполинска вълна, същинска водна планина, се оказа изхвърлен далече от брега, а дракарите на Морския народ бяха разпилени в различни посоки... Пътят беше чист, вдигна се силен източен вятър и цялото огромно ято кораби тръгна по Правия път – право към Задмория.