И само един ездач, като се огледа крадливо настрани, се опита да насочи коня към края на пътя, с властен жест протягайки ръка към торбата на хобита, Фолко отстъпи на крачка, привично спускайки на лицето плътното забрало. Но алчният воин бе забелязан от внимателният поглед на стотника, разнесе се рязък повелителен възглас – и истерлингът побърза да се върне в строя.
И видът на тези страховито и победно шестващи конници внезапно извика у хобита пристъп на нетърпима, остра тъга по отишлия си свят, такъв чудесен, уреден и великолепен! По прекрасните градове на Арнор и Гондор, сега лежащи в развалини, по цялата им книжна мъдрост, съхранила се от легендарните елфически времена, по самите Западни елфи, завършили най-после отдавна замисленото от Валарите преселение във Валинор на всички Първородни, които пожелаят това. В очите му избиха предателски, недостойни за воин сълзи и хобитът почти рухна на пътя, като опря челото в коленете си.
На раменете му легна меката ръка на Амрод.
- Не тъгувай, полуръсте – тихо говореше елфът. – Аз знам за какво съжаляваш, но помисли: земите нали останаха и хора на тях също, а и арнорските градове попаднаха в ръцете на победителите почти невредими! Да, рухнаха старите държави, но на тяхно място вече се основават нови. И дълго, още много дълго, повярвай ми, всички владетели на Западните земи ще водят произхода си от благородния крал Елесар... И нищо не се е случило с Графството, сигурен съм. Трябва да се живее!
На следващия ден, когато тримата елфи, приготвили се да се връщат вкъщи, във Водите на пробудата, тръгнаха към близката горичка да потърсят някакъв дивеч, хобитът и джуджетата ги чакаше още една много неочаквана среща. Отново, както и вчера, срещнаха конен отряд – само че този път не истерлинги, а хазги, които нямаха никакво намерение да минат покрай тях. Ниските стрелци стремително заобиколиха приятели-те, веднага скочили на крака и застанали с гръб един към друг изваждайки остриетата.
Но хазгите нямаха намерение да се бият. Старият им предводител, в когото хобитът позна отдавнашния си съперник в състезанието по стрелба, а после другар в отряда на Отон, без да изважда меч и като свали шлема си спокойно се приближи към приятелите.
- Не се бой полуръсте – с нисък глас проговори хазгът на своето наречие, специално подбирайки прости думи така, че Фолко да го разбере. – Няма да ви навредим. Просто ни заповядаха да ви намерим. Не се бойте. Задръжте оръжието си. Вечерта тук ще бъдат тези, които искат да поговорят с вас – Той направи някакъв знак и след минута в небето излетя черен улаг.
Приятелите се подчиниха, още повече, че хазгите не показваха никаква враждебност. Никой не докосна доспехите им, мечовете или походните торби. Хазгите кротко се разположиха на почивка, запалиха огньове. Хобитът и джуджетата можеха свободно да ходят където си искат, Фолко веднага се изплаши за елфите _ ами ако решат, че другарите им са в плен и тръгнат да ги освобождават? Елфическите доспехи хазгска стрела със сигурност ще пробие...
Но елфите се забавиха до вечерта, а малко преди смрачаване по пътя отново затропаха копита. В тръс се приближаваше голям отряд и начело малко непохватно яздеше гърбавият Сандело. А до него, на прекрасен и силен кон препускаше същото онова момче, с което те си купиха живота и свободата, притиснати от отряда на Сандело към скалистото разклонение на Мъгливите планини! За това време Олвен беше възмъжал, погледът му бе придобил истинска твърдост и вече не оставяше съмнение на кого им напомня – те виждаха пред себе си лицето на Олмер, какъвто трябва да е бил на млади години. Гърбавият със своя живот купуваше от враговете живота на синът на Господаря.
Но беше късно да стенат, да кършат ръце, проклинайки се за изпуснатите възможности, налагаше се да се примирят с неизбежното. На лицето на Олвен забелязаха пресен белег – спомен за страшния удар на Малкото джудже, но и синът на Олмер гледаше вчерашните си врагове спокойно, без омраза. В очите му явно се четеше затаена мъка, но момъкът се държеше с истинско достойнство. На раменете му видяха познатото зелено наметало на Олмер, на колана му висеше знаменитият Черен Меч.
Мръщейки се и разтърквайки гърди, гърбавия слезе от коня. Олвен последва примера му.
- Поздрави! – тихо произнесе Сандело, неловко (от пречещата му рана) отпускайки се на нисък пън до огъня. – Търсех ви, исках да поприказваме.
- За какво? – уморено и безразлично попита хобитът, също протягайки мръзнещите си ръце към пламъка. Какво искаш от нас? Вие победихте, макар по-точно е да е каже, че никой не победи. Империя на Господаря вече няма да има. Какво искаш от нас?