- Искам да довършите делото, с което сте се заели – сериозно гледайки хобита в очите, отговори Гърбавия.
Той също изглеждаше остарял и измъчен, видът му действително не беше като на победител.
- Искам да вземете онова, което трябва да вземете и да го отнесете там, където трябва – продължаваше той. – Този предмет не може повече да остава в нашия Свят. Той погуби човека, когото аз обичах и не искам да обезобрази и сина му. Вземете го! Вие нали гонехте моя господар, за да го отнемете от него, не е важно по какъв начин? Най-лесно ви се струваше да го свалите от труп... Ние ви го даваме. Вземете!
Той погледна Олвен и младежът бързо свали от кръста си кожена торбичка, разтвори я и извади черен тънък пръстен на дълга тъмна верижка.
Всички замръзнаха, изумени. На хобитът не му трябваше да се вглежда, за да разбере, какво точни му подава Гърбавия. Пълният с отровна неизразходвана злоба предмет, съсредоточието на мрачната Сила на всичките Девет Мъртвешки Пръстена, се полюляваше пред очите му. Като омагьосан хобитът протегна ръка.
Олвен възкликна да предупреди, но Фолко се движеше като в мъгла. Пръстенът докосна лявата му длан.
И веднага, свил се, той бързо се дръпна, като че ли в него се беше впил цял рояк оси, а ръката му до рамото се схвана.
- Не бива да го пипаш – с укор произнесе Олвен. – Дръж го на верижка и го сложи в някаква кесия.
Болката в лявата ръка постепенно утихваше, но не си отиваше напълно, а като че ли улягаше надълбоко, за да се връща пак.
- Я го сложи тук – чу Фолко думите на Дребосъка.
Той протегна на хобита неголяма чанта с медни закопчалки и сложна ключалка и Фолко послушно пусна в нея черния овал. Дребосъка хвана колана на приятеля си, с едно щракване закрепи ключалката, а после дръпна така, че хобитът едва се задържа на крака.
- Ето – удовлетворено каза Малкото джудже. – Сега е на сигурно място.
Разговорът отново секна. Очевидно нямаше какво повече да си кажат... Сандело направи онова, за което, по неговите думи беше дошъл, но не бързаше да се сбогува. Той неочаквано протегна ръка към секирата на джуджето.
- Бих искал...
За учудване на Фолко, Торин протегна на Сандело оръжието си. С дългите си пръсти, такива, че биха могли да обхванат шията на хобита, Гърбавият бавно прокара ръка по дръжката.
- Ти чудесно си обработил Неговата тояга – обърна се той към Торин. – Това дърво е от далечни краища, от самия Южен Харад... ние тогава едвам успяхме да избягаме от странни ездачи на гърбави животни, много по-големи от кон.
Гърбавия върна секирата на Торин, след това кратко и някак свенливо се озърна към Фолко. Хобитът веднага разбра какво иска Сандело и извади от пазвата си грижливо пазеното острие на Отрина. Блеснаха сините цветя и хобитът с учудване видя, че камъкът свети със злокобен огън.
- Да, бързайте – каза гърбавият, внимателно взимайки острието. – Гледай, Олвен, това е същия онзи Гундабадски трофей. – Той помълча и добави внезапно: – Ние често не можехме да разберем Неговите постъпки и чак след това... Благодаря ти, хобите. Без сам да го желаеш, ти много помогна на онзи, когото познаваше под името Олмер. Той можа да отиде зад Гърмящите Морета, където на свой ред ще отидем и всички ние. Той не стана роб на Онзи, – който... впрочем, името му е по-добре да не се произнася на глас.
Той махна с ръка, връщайки кинжала, и се обърна към Дребосъка.
- Цялата тази история с пръстените е започната от хобит – продължаваше Сандело. – И с хобит ще завърши. Мисля, че отново ви чака път, полуръсте. Ородруин отново се е пробудил за живот.
Хобитът с широко отворени очи гледаше гърбавия. Смятаният за смъртен враг човек даваше на хобита най-голямото съкровище на отишлия си господар!... Слисани, мълчаха и джуджетата.
- Това се случи през онази нощ, след първия щурм – бавно говореше гърбавия. – В битката, за да убие онова неуязвимо джудже, Той... направи нещо забранено, почерпи сила от недостъпни за нас източници – и преобразяването му завърши. (Олвен се обърна настрани) – Аз стоях до шатрата му и после той ме повика. Влязох. Той ми каза с глас, който аз вече едва разпознавах: „Сбогом! Така ми се искаше да победя като човек... Отведи хората, Сандело!“. Бях поразен, но получих заповед. Аз се поклоних и казах, че ще бъде изпълнено. „Утре в бой ще поведа само Тварите – продължи той, – и ти също повече няма да ми трябваш“... Аз исках да възразя... но той ме погледна... и аз разбрах всичко... Той остави този Пръстен на теб, полуръсте. Той знаеше, какво искате от него, и разбра сам в какъв капан е попаднал, но беше вече късно. Много късно...
Настъпи неловко мълчание. Гърбавият въздъхна, удари се по коленете и стана.