- Но и ние трябва да вървим – просто рече той. -Сбогом! Изпълнете Дълга си! Сигурно, заради това Господарят заповяда да ви запазим живота... – погледът му се плъзна по тях, като се задържа на Дребосъка. – На Сиранон, когато ви направи подаръци, ние срещнахме само двама, но ако бяхте трима, аз мисля, че зная, какво той би подарил на теб. Малко джудже. – Ръката на гърбавия порови в дисагите, лежащи до него на земята и извади малка чашка от зелен полупрозрачен камък на тънка сребърна верижка. – Много отдавна ние минавахме покрай вашето свещено езеро Келед-Зарам, което е до източните порти на Мория, и на пясъка той намери ето това – сигурно го бяха изхвърлили вълните... Вземи я за себе си.
Като се поколеба, Дребосъка въпреки това се поклони, приемайки дара. След това внимателно го погледна, като че ли разпознаваше чашата.
- А накъде отивате сега? – попита хобитът. – Ще останете тук, в Арнор, ще създавате своя кралство?
- В Арнор? Не! Нека тези земи останат за истерлингите, на тях им се харесаха тукашните градове. Отон отвежда своите на юг, иска да основе кралство на крайбрежието, близо до устието на Брендивин... А тук, вече казах, войната свърши. Появил се е тук някакъв Брадат Ейрик, които вече много навреди на истерлингите. А онзи бесен роханец Еодред събра всички оцелели след битката на Исенската Дъга и съвсем неотдавна разби ховрарите, май има намерение да върви на юг, да отвоюва Рохан... Но това всичко са дреболии, гранични сблъсъци, не повече. Роханците, дори може би ще вземат обратно Едорас... но нас това вече не ни засяга. Ние се връщаме в родината – зад Пустата планина, там ни помнят. А после?... После ще видим.
- И какво, пак война? – в упор попита хобитът.
Гърбавия сви рамене:
- Война?... Не знам. А впрочем, не ние го започнахме и не с нас ще завърши. И слушайте! Когато изпълните Дълга си, елате при нас! Какво ще правят в мирния Запад такива славни воини като вас? Минас-Тирит нали също падна.
- Падна?! – в един глас извикаха поразените Фолко, Торин и Строри.
- След дълга обсада – кимна Сандело. – По-точно, не падна, а гондорците сами си тръгнаха от там... Те с харадримите просто се избиха едни други, така че дори и не може да се каже, кой кого победи... Но мисля, че Минас-Тирит няма дълго да бъде празно място. Нещо ще се появи вместо него!... Не, войната на Запад е свършена. Твоите сродници, полуръсте, смятай, изобщо не пострадаха. Минаха през вашите земи две вълни конници, някои неща, знам, изгоряха, но всички полуръстове се изпокриха в Старата гора, където не може да влезе нито на кон, нито пеш... А и стара магия пази тези места...
Гърбавия се надигна.
- Ще ви оставя коне – и за езда, и за багажа ще стигне. Провизии също... До самия Мордор можете да вървите спокойно, а там вече каквото стане. Как стоят нещата отвъд Черните планини не мога да ви кажа, не знам... Но ние трябва да тръгваме! – Сандело помълча и добави: – Сигурно, затова Той ви запази живота... В блатата...
- А аз няма да ви кажа „сбогом“! – разнесе се гласът на Олвен. – Кълна се във Великата стълба, аз бих искал отново да се срещна с вас и да ти върна, Малко Джудже, плесницата ти... а затова – до следващата ни среща!
Поддържан от Олвен, Сандело седна в седлото, синът на Олмер литна с едно движение върху коня си и двамата вдигнаха ръце в последен прощален жест. Отрядът тръгна – тръгваха хазги, истерлинги, дунландци и още някакви неизвестни на хобита хора – и скоро изчезна за завоя на пътя...
В далечината утихна потропването на конските копита.
- А Талисманът, който Господаря си взе обратно от Отон, видяхте ли го? На гърдите на Олвен висеше! – бързо проговори хобитът.
- Така ли? – вдигна вежди Торин. – Бих искал да знам, запазил ли е някакви или...
Приятелите се спогледаха и едновременно свиха рамене. Сандело не сметна за необходимо да дава творението на ръцете на своя господин – какво можеха да направят?...
Фолко вдигна нагоре глава, подлагайки лице на суровия вятър. Нещо се беше променило в това, като че ли снижило се небе, или само му се струва? Виста, така наричат елфите обвиващата Смъртните земи въздушна покривка, синия безкрай, чиято бездънност преди не можеха да скрият никакви облаци – какво стана се него? Какви непознати струни се скъсаха в онзи момент, когато Корабостроителя се раздели с живота си? Като исполински непроницаем покрив слоевете на Виста закриха Света и хобитът с остра мъка, с цялото си същество усети края на забранените елфически Сили, корените на могъществото на които си оставаха във Валинор.
Отиваха си хилядолетни пластове от памет, изтичаха, стопяваха се. Намирайки последното си убежище там, зад черните гранитни стени на Пелори. Нов, млад и жесток ред идваше да смени предишния. Над всички безкрайни, необятни простори на Средната земя раз-перваха криле нови сили, събираха мощ нови кралства Елфите Авари правеха магически бариери около Водите на пробудата, за да могат с годините да останат в преданията на хората само като смътна и невярна приказка. В пещерата си се вслушваше в различимите само от него конвулсии на световните основи Великият Орлангур. Мъдреците на се изкачиха на високите наблюдателни кули обръщай ки острите си погледи към движенията на небесата и водите улавяйки в тях едва различимите отгласи, достигнали техния чувствителен разум от черните бездни на Хаоса извън Стените на Света, от пределите на самото Обетовано – жилище на Твореца Илуватар...