След гибелта на предния полк гондорците станали по-внимателни. На Елрос биха му стигнали силите, ако беше примамил в полето цялото дорвагско опълчение, за да го смачка в открита битка, но горските жители не се поддали на простата хитрина. Войната се задълбочила, превръщайки се в обмяна на малки удари, нощни нападения. Ту дорвагите атакували някои от гондорските лагери, ту гондорците успявали да изненадат дорвагски отряд, ала нито едната, нито другата страна не успявала да победи. Войната продължила цели две години, докато гондорците не започнали отстъпление, така и не приключили със своеволните обитатели на гората. В областта на дорвагите задълго се възцарил мир, нарушен само от голямата война на Олмер Велики. Но дори това бедствие засегнало само странично дорвагите.
Към момента на началото на Войната за Адаманта, дорвагите най-после се обединили в племенен съюз. Тяхната държава я чакало голямо бъдеще...
Разделението на народа на елфите е станало, както е известно, още преди началото на времената. Отишлите на Запад три клана на елфическите родове, Елдар, започнали да казват, че останалите. Авари, са били забравени и са изчезнали безследно. Отчасти това било истина, но само отчасти.
След заминаването на елфическите родове на Олве, Ффинве и Ингве останалите елфи се сплотили около господаря Илве. За него говорели, че е постигнал много изкуства и науки „през мъдростта на собствените си ръце, тоест сам, без да има друг учител, освен само вечното и безкрайно време. Илве станал първият – и Вечният – крал на Водите на пробудата и пръв започнал да плете магическата мрежа, която сигурно пази елфическите владения от чужди погледи и в наши дни. На картите лягали изкривени очертания на източните земи и доста пътешественици се оказали излъгани от хитроумната магия на Първородните, прекрасно умеещи да объркват пътеките.
Необезпокоявани, Авари преживяли войната на Валарите с Мелкор. Всички помисли на Черната Вълна били насочени за борба със силата на Валинор, доколкото останалите някъде на изтока на Средната земя елфи малко вълнували Великия Враг. Неговите разпръснати отряди стигнали и до Водите на пробудата, но объркани от елфическата магия, така и не се върнали.
А със Саурон елфите Авари водили истинска война. Броят на Първородните, макар и бавно, но нараствал, трябвали им нови земи. Те тръгнали на запад и северозапад. Внукът на Вечния Крал, принц Форве, основал своето селище в непроходимите гори на север от жилището на Великия Орлангур. Като преминали през Барския хребет, елфите се сблъскали с армията на Хамул, Черния Истерлинг.
Жестока битка, не отстъпваща по размах на сраженията от Първата Епоха, се разиграла на равнините на Дор-Феафарот. Не издържали на стремителния натиск на леката истерлингска конница, елфите се оказали отхвърлени към границата на великата гора Таур-ну-Амарт, Горите на Съдбата. Там Авари съумели да подредят опърпаните си полкове и да заемат отбрана. Но, въпреки прославената точност на елфическите стрелци, те едва ли биха успели да спрат напора на настъпващите напред истерлинги, поддържани освен това от цялата мощ на магията на Черния Истерлинг, ако не бяха успели да дойдат на помощ дорвагските дружини. Опълчението на дорвагските родове прикрило елфите стрелци, като приело върху себе си решителния натиск на Хамул и дало възможност на Авари да стрелят иззад хорските гърбове. Градушката от елфически стрели разредила редиците на атакуващите, но така и не могла да ги спре. Истерлингите се сблъскали с дорвагите, жестоката сеч продължила няколко часа, горските опълчения стояли до коляно в кръв, но все пак успели да издържат до този момент, когато във фланга и в тил на Хамул ударили пристигналите навреме фаланги на Черните джуджета. Преобърната и наполовина разпръсната, войската на Хамул отстъпила. Вярно, че и победителите понесли такива загуби, които ги отказали от мисъл за преследване.