-Ще оцелеем или всички, или никой! - бързо проговори малкото джудже.
Защо отново въртим на празни обороти! - въздъхна Торин. - Трябва да решим накъде ще тръгнем. Разбира се, по-безопасно е да вървим към Айбор, някакви разузнавачи на Олмер със сигурност би трябвало да сноват там, но все пак на мен повече ми харесва идеята да се присъединим към войската. По-опасно и по-трудно е, но в същото време по-сигурно, поне според мен.
-Ако е по-опасно и по-трудно, то в същото време не може да е и по-сигурно! - измърмори Дребосъка. - д не ти ли се струва, че просто няма да ни повярват и след като ни обезоръжат, ще ни заключат до завръщането на Сандело и Олмер, които вече ще се постараят да измъкнат от нас цялата истина?
-Каква истина? - възрази Торин. - Кой от помощниците на Олмер знае, че сме се сражавали на страната на враговете му?
-Името Торин беше споменато сред това на особено отличилите се - напомни Фолко. - А както знаем, в Ануминас има „верни хора"...
-А че съм Торин да не би да ми го пише на челото? - отговори разсъдливо той.
-Нали и Олмер, и Сандело са те виждали! - заохка Дребосъка.
-И какво от това? - упорито промърмори Торин. - Малко ли са джуджетата с такова име! Гледай го ти него, някакъв си Торин се отличил! Първо на първо, откъде ще разберат това? И, ако разберат, как ще докажат, че това съм аз?
-Няма да доказват нищо... - мрачно промърмори Строри. - Ще ни убият, и това е. Казвам ви - да вървим в Айбор!
-Не, страхувам се да оставим армията му, приятелю! - все така упорито настояваше на своето Торин. - Пак ще се наложи да решава хобитът! Накъдето двама, натам и третият, нали така? - Трябва да тръгнем след войската! - едва процеди запитаният.
Дотогава той напразно се бе вслушвал в усещанията си, надявайки се, че отнякъде изведнъж ще се появи някаква мисъл, която да му подскаже какво да направи. Ho мисъл не се появи и тогава той каза това, което смяташе, превъзмогвайки страха си, макар че в онзи момент почти наяве се видя мъртъв.
Дребосъка само плю от безсилие.
Пътят, водещ към неизвестността, плавно ги отвеждаше все по-далеч на изток, към дълбините на неизучени пространства, накъдето съдбата небеше захвърляла дори героите от Червената книга. От лявата им страна се издигаха Железните хълмове и срещайки по пътя си портите към едно от разклоненията на необикновено дългата система от стари пещери, прокопани от Народа на Дурин през дългите векове, те се запасиха с провизии. Приказливите джуджета дълго ги разпитваха накъде са поели, но Торин веднага прекъсна всички въпроси, като рече, че са тръгнали с много важно поръчение от самия Дори към отдалечените Хелийски планини. Приятелите научиха и последните новини, пратени с Рудното ехо - войските на Еребор са готови за тръгване, успели са да привлекат на своя страна дори народа от Блестящите планини на Агларонд и, което беше още по-не- очаквано, че елфите от Трандуил бяха предложили помощта си, казвайки, че за тях също е важно да знаят какво става в Черната бездна. За това ги бил помолил Кирдан Корабостроителя, който също се обезпокоил от събитията в Мория. Според слуховете по пътя отново разбойничеха баскански банди, но от това приятелите не се плашеха. Торин само юнашки подсвирна и те отново тръгнаха на път.
Дните минаваха; месец март беше към края си и яркото пролетно слънце постопенно изтъняваше бялата покривка на снеговете; в дълбоките, сенчести дерета и долове снегът и не мислеше да се разтапя. Там все още цареше зимата. Подминаха няколко изгорени и разграбени села и на хобита му дойде на ум мисълта, че това зрелище, някога каращо гърлото му конвулсивно да се свива, вече не го трогва. Сега това беше само неизбежен знак на войната, която започна по тези места, и те идваха, за да завърши тя, пак тук. Хълмовете постепенно изчезваха, все по-широки и по-гъсти ставаха разстилащите се наоколо горички и редки гори, не срещаха нито едно живо същество, само няколко малки птички. Както и преди, следата на Олмер се виждаше добре върху слегналия се, но още достатъчно дебел сняг. От време на време попадаха и на местата, където беше ла- герувала армията му. Приятелите не жалеха понитата и себе си и разстоянието постепенно се скъсяваше.
На втори април, според календара на хобита, те навлязоха в областите, които предхождаха горите. Равнините отстъпваха място на гъсти дъбрави - съдейки по всичко, не беше далеч и до границите на Търговската област, ако Герет не бе объркал нещо в разказите си.