Пътят се спускаше по дълъг, полегат склон в ниска плитка падина, гъсто обрасла с островръхи ели. Торин внезапно дръпна юздите - пътят беше преграден от огромно повалено дърво. На трийсетина крачки от преградата приятелите слязоха от конете.
-Нещо не ми харесва това... - подхвърли Фолко, като извади лъка си.
Отново го обзе познатото чувство за близка опасност. Като застанаха с гръб един към друг и изнесоха напред остриетата, приятелите, крачка след крачка, започнаха да се приближават към преградата. На никой не му хрумна мисълта да отбият настрани - без пътека щяха загинат след няколко дни. Трябваше да си пробият път.
-Там има някой! - прошепна Фолко на Торин.
Джуджето мрачно кимна и спусна пред лицето си забралото на затворения от всички страни шлем. Хобитът също нахлупи върху очите си полираната стомана. Опитомените понита послушно тичаха в тръс след тях.
В падината беше много тихо, но чувствителното ухо на Фолко все пак улови неясен звук, който се донесе от зеления сумрак под елите - някой невнимателно пристъпи от крак на крак. В същия миг иззвънтя тетива. Стрелата се заби в ствола и едновременно с това Торин възкликна, размахвайки секирата си:
-Ей, кой е тук?! Излизай и кажи какво искаш!
Нито звук. Само леко трепнаха клоните на най-близката ела.
-Сега стреляй наистина, Фолко! - единствено с устни проговори Торин.
Строри хвана по-удобно меча си. Като че ли му бе омръзнало да чака, затова решително закрачи към поваленото дърво. Черна примка на ласо се изви нагоре, както дочакала плячката си змия се хвърля най- после от убежището си. Но още по-бърза се оказа стрелата на Фолко. Нечие тежко тяло, чупейки падналите съчки, с пращене проби клоните на лежащото на пътя дърво и падна в снега. В този момент се разнесе едновременното пеене на повече от десет тетиви и стрелите на невидимите врагове се удариха в шлема и доспехите на хобита. Дребосъка през това време бързо разряза падналата на раменете му примка.
Тишина. В снега около приятелите се търкаляха стрели, безсилно отскочили от митрилните ризници. Те стояха с гръб един към друг, закривайки с телата си понитата, които изплашено отстъпваха назад към наиагорнището от падината.
- Трябва да си пробием път през тази елха! - навеждайки се, прошепна Торин на хобита. - Иначе ще изпозастрелят понитата.
Но враговете с нищо не издаваха присъствието си и приятелите, с извадени лък и секира, крачка след крачка, тръгнаха напред, натам, където стоеше, изнесло пред себе си остриетата и хищно оглеждайки се, малкото джудже. Зелените широки клони на преградилата пътя им елха бавно се приближаваха. Там, зад прикритието, беше врагът, и той също се беше затаил, броейки и мерейки крачките на приближаващите се. Злата воля, която им противостоеше, се напрегна, въздухът като че ли застина и ги обкръжи застрашителна тишина.
Ласата отново литнаха, безшумно и едновременно, въпреки, че никой от приятелите не чу нито заповед, нито друг сигнал. Две въжени примки се затегнаха около раменете на Торин, една падна върху Фолко и една - отново върху Дребосъка.
-Режи! - отчаяно извика Торин.
В същия миг рухнаха сплетените от клони маскировъчни щитове от двете страни на пътя и двайсетина странно облечени, въоръжени хора изскочиха на пътя. Силното дръпване почти събори Фолко на земята и за да разреже повляклото го въже, се наложи за миг да пусне лъка. Веднага скочиха отгоре му, стараейки се да овържат ръцете му със същото въже. Хобитът успя да издърпа от ножницата своя къс меч дясната му ръка бе прикрита от снега и широките клони на поваленото дърво и врагът видя опасността прекалено късно. Кратък проблясък на стомана, хрущене на забиващото се в плътта острие, стон и Фолко като змия се измъкна изпод веднага омекналото тяло, смъквайки от себе си последните остатъци от ласото.
Той успя да хване лъка само миг преди върху него отново да метнат примка. Въжето се опъна, сред клоните се изправи як мъжага, дърпащ хобита към себе си. Само за кратък миг хобитът видя кръглото му зачервено лице под ниските, кожени гънки на странното подобие на боен подшлемник, изкривените в беззвучен вик устни, изскочилите очи... Стрелата, пусната в упор, прониза незащитеното гърло на врага и Фолко отново избегна смъртоносното ласо. След като отскочи забързано настрани и припряно сложи нова стрела, той се опита да се огледа.
Джуджетата сечаха с пълни сили, стоейки с гръб едно към друго и един от нападателите вече се търкаляше върху почервенелия сняг. Още трима влачеха към гората понитата им с целия багаж. Именно натам, без да обръща внимание на устремилите се към него врагове, се хвърли Фолко. Без припаси малкият отряд бе обречен на гибел!