На сутринта те неволно станаха свидетели на странен обред на басканите - обръщайки се на юг, разбойниците известно време стояха мълчаливо, закрили лицата си с ръце, а после водачът изведнъж заговори на странен и по учудващ начин изопачен Общ език:
-O ти, който пращаш огнени стрели... Дай ни сили... Нека тези, които са познали силата на Черната дупка и Черния замък... - нататък вече продължаваше нещо съвсем неразбираемо.
Изпращани от преувеличено добри напътствия, приятелите оставяха лагера на басканите и хобитът не спираше да си блъска главата над това какво означава силата на Черната дупка и Черния замък? Е, Черният замък може да бъде, разбира се, Барад-дур... а може би и Дол-Гулдур... но каква е тази Черна дупка? Може би има някакво отношение към Небесния огън? Хобитът се опита да разпита за това изпращачите, но едва задал въпроса си, те изплашено си затискаха устата, а водачът, пребледнял, дали от страх или от яд, полугласно им каза, че за това не бива да се говори на глас.
-От Черната дупка ние взимахме омраза... - прошепна той и тутакси, като че изплашил се от собствената си смелост, се скри зад гърбовете на другите воини.
Така запомни Фолко басканите - изсипали се от гората на пътя, лошо въоръжени, бедно облечени в полуобработени животински кожи, хора, изгубили всичко и възприели неразбираема черна вяра, от която му призляваше. Но в същото време той разбираше, че това е много важно, - нали басканът каза, че Господарят също е познал силата на Черната дупка и Черния замък... Какво пък, ако Черната дупка - това е следата на Небесния огън, то значи всичко е съвсем ясно.
Отново от всички страни непроходим гори обкръжиха пътя. С всеки ден те ставаха все по-гъсти и по-гъсти, все повече напомняйки на хобита за Старата гора. Елаци и борови гори, чисти горски рекички с прехвърлени през тях мостове от дебели, необелени от кората трупи... И навсякъде - следи, следи, следи... Армията на Олмер не се отбиваше никъде, пък и никъде вече не можеше да се отбие.
Течеше втората половина на април. Безкрайните левги път по горските пущинаци оставаха зад гърбовете им. Започваха да показват дъното си и торбите с провизии и Торин, мръщейки се, отново започна да намалява дажбите. Къде е обещаната граница на Търговската област? Колко още ще продължи този път наникъде, в неизвестното, през непознати, неизучени земи? Още колко дни път има до Хелийските планини, където джуджетата разчитаха на помощта на съплеменниците си? Заветното острие, което хобитът често взимаше в ръце, лежеше в дланта му хладно и мъртво. Сънищата бяха смътни и Фолко не можеше да запомни нищо от тях. Няколко пъти той призоваваше мислено Гандалф, надявайки се още веднъж да срещне великия магьосник, но всичко беше напразно. Дребосъка привърши последната бъчвичка с бира и я захвърли надалеч сред елите, мърморейки, че ако бяха послушали него, Строри, то отдавна щяха да седят някъде на топло до камината и да си пийват ейл... И само бурно настъпващата пролет радваше обичащия слънцето и топлината хобит. В гората още беше пълно със сняг, но дърветата вече бяха оживели след зимното вцепенение. Водата напояваше преспите и те постепенно се слягаха, ставаше по-трудно да се върви и да се намират сухи места за нощувка... И тук изведнъж извести за себе си Радагаст.
През една от вечерите, когато приятелите, унило привършили оскъдната трапеза, се грееха и сушаха, над огъня внезапно се мярна нечия стремителна, безшумна сянка и преди Фолко да разбере какво е това, от мрака на рамото му се спусна огромен, стар бухал.
-Ти ли си? - подскочи от изненада хобитът, познал птицата на Радагаст. - Какво ми носиш?
Птицата прикри кръглите си жълти очи и обърна главата си с големи уши.
Кожен амулет... печат от червен восък... лента... писмо!
Писмо и някаква остро миришеща тревичка...
-Чети! Чети, де! - нетърпеливи, джуджетата го натиснаха от двете страни.
„Приятели мои!" - Магьосникът пишеше на елфически и да прочете неразбираемите, тънки, като че ли въздушни писмена, можеше единствен хобитът. - „Не мислете, че съм ви забравил. Птиците постоянно ми съобщаваха за преходите ви. Те са попаднали и на следата на Олмер. Той е изпреварил войската и подминавайки град Невбор, препуска на изток." - По- долу имаше фино нарисувана върху прозрачна копринена тъкан карта на Прируние. - „Колко време ще бъде там, не знае никой. Постарайте се да се държите по-близо до главното му убежище, между Пустата планина и Горите Ча. Рано или късно той ще се появи там. Освен това животните ми донесоха сведения за всички места, където може да е паднал Небесният огън и където Олмер също може да се появи (отбелязано с червени точки)."