Фолко вдигна очи - картата беше гъсто изпъстрена с червени петънца. Те бяха не по-малко от четиридесет.
„Удаде ми се да разбера някои неща за Дома на Високия. Това е жилището на един от онези, които с мощта си е помагал на Творците да завършат делото по построяване на Средната земя. Времето в околностите на Дома е спряно, някъде наблизо живеят тайнствените Източни елфи, които не признават властта на Светлата кралица и вървят по някакъв свой път. Разбрах, че от това се е интересувал и Олмер. Може би ще успеете да го настигнете там? Пращам ви и развържи-трева, тя развързва езика, ако изпиеш отвара от нея. Пазете я и не я хабете за дреболии. Напишете какво сте разбрали вие. Отговора пратете с бухала. Радагаст, някога Кафявия.
-Страхотно! - възхити се Строри. При цялата си предпазливост и любов към бирата, той понякога се радваше като дете на тайнствените известия за чудесата от Предначалните дни. - Помните ли Пътеката на съцветията, за която говореше Кулата?
-Почакай, друже! - спря го Торин, който внимателно се вглеждаше в картата. - Нека Фолко засега напише отговор, а ти погледни насам - къде удря този Небесен огън?
-Къде, къде... - с известно объркване промърмори Дребосъка. - Удря си напосоки! Където иска, явно!
-Да, където поиска... - замислено произнесе Торин. - И явно златото няма нищо общо. Аз отдавна мисля над това. Нали ако онази Черна дупка, която намерихме по пътя към Ануминас (теб тогава те нямаше, Дребосък, аз ти разказвах), ако онази Черна дупка - това е следа от Небесния огън, то вече е странно - значи, лъжат, че подземното злато го привлича към себе си. В онези хълмове нямаше и помен от злато! И тази карта... Сега съм сигурен. Не, нищо не го привлича. Тук има нещо друго... Освен това - гледай, Фолко! - виждаш ли - четири точки още на са очертани?! Така... Чети забележката!
„Очертани са" - започна да чете хобитът от обратната страна - „местата, където според слуховете е паднал Небесният огън, но само там е оставил такава следа - изгорена незарастваща дупка в земята, пробита до скалния камък."
Те мълчаливо изяждаха картата с очи. Да, точно така - едно очертано кръгче стоеше между Пригорие и Ануминас, на най-западния край на картата, още едно - върху северния склон на Сивите планини, по- близо до Карн Дум, третото беше ни много, ни малко, а точно до Дол Гулдур, а четвъртото - върху северния край на Пустата планина.
-А-а, не можеш ги разбра тези вълшебници! - с отчаяние махна с ръка Торин. - И какво от това?! Кой знае колко вида Небесен огън може да има... Освен това, кой знае защо по тези места са се получили такива дупки?!
-Интересно, ходил ли е Олмер до останалите три? - промърмори Фолко, замислено разглеждайки картата. - Спомняш ли си, Торин, нали някой бе ходил до онази дупка, която намерихме миналата година... Дали не е бил Олмер?
-Може би той, а може и да е бил някой друг... - измърмори философски Торин.
Спориха още дълго, но така и нищо не можаха да си обяснят, Фолко порови в чувала, извади отдавна неизползвания от него набор за писане и започна да съчинява отговор на Радагаст. Торин хвърляше дърва в огъня, а Дребосъка тихо говореше нещо на бухала.
Хобитът старателно описа нещата, случили се с тях, като загуби за това цялата вечер и голяма част от нощта. Когато всичко бе готово, те грижливо запечатаха писмото в амулета, завързаха го на предишното място и след миг бухалът на Радагаст безшумно се разтвори в нощта.
На сутринта те отново бяха на седлата. Картата даваше надежда, че сега няма да блуждаят сляпо, макар че Дома на Високия го нямаше и на нея. Строри така се запали, че вече забрави за неотдавнашните си предложения да отидат в Айбор и да си пийват от тамошната мека бира. Съдейки по картата, до владенията на горските племена, граничещи с Търговската област, оставаха само няколко дни път.
Глава 4.
СВОБОДНИТЕ ХОРА
Първата за 1723 година буря гърмеше с всички сили и святкаше с мълнии над пролетната гора. Потоците вода, сгромолясвайки се от изтъкания от космати сиво-черни облаци небосклон, безмилостно заливаха слабия, едва-едва съскащ огън, който приятелите напразно се опитваха да прикрият с разтворените си наметала. Беше втори май, а тримата спътници бяха направили лагер до вратите, сковани от монолитни, могъщи - повече от два обхвата - трупи. Вратите се издигаха направо сред горския храсталак и не бяха на мястото си. Нямаше никаква ограда от двете им страни, крилата бяха широко отворени - изглеждаше, че са отворени от много отдавна - и бяха успели на места да се враснат в земята. По горната част на вратите, по цялата им дължина имаше изкусно изрязан надпис - на Общия език, с обичайните Даеронови руни, и втори - на непознат език и със странни знаци. Надписът на Общия език гласеше: