„Пътнико! Ти влизаш в земята на свободните. Върви с открита ръка и нека Силата на Горите да бъде благосклонна към теб!"
-Интересно! - обърна се към Дребосъка Фолко. - Сила на Горите, ако помните, в Рохан наричаха ентите...
Снегът беше почти изчезнал от пътя, следата на Олмер се познаваше само по редките места за лагеруване на войската му. През цялото време приятелите попадаха на доста стари следи от лагери, а днес сутринта изведнъж се натъкнаха на съвсем пресни огнища. Това беше, съдейки по броя им, някакъв отряд, отделил се от главните сили и неясно защо заседнал по тези места. Разразилият се дъжд с буря ни най-малко не охлади горещия спор за какво е направено това и какво, в крайна сметка, трябва да се предприеме сега.
Докато спореха, бурята спря. С отвращение навличайки мокрите си наметала и подсмърчайки с носове, приятелите се покатериха на седлата и потеглиха. Зад тях остана една лига, втора... На третата горските храсталаци изведнъж се отместиха и пътят излезе в широкия кръг на пъстрите полета. На хълма в центъра те видяха дървени стени, а над невисоката дървена ограда - сивите покриви на къщи. Едновременно с това чуха дрънкане на мечове, вой, викове, видяха и някакво движение на хората под стените. След като удариха с петите понитата по хълбоците, те излязоха на обраслото с храсти възвишение, откъдето можаха да видят това, което ставаше.
Голяма група пехотинци, насочили копия, изтласкваха към гората немногочислен конен отряд. Дори и за миг не възникнаха никакви съмнения кои и откъде са тези конници: ангмарски воини с черни наметала. Изглеждаше, че арабалетчиците, неизвестно защо, се бяха опитали да нападнат дървената ограда на селището, която явно им се бе сторила толкова ниска. Какво бе станало после, беше трудно да се разбере, но обитателите на това селище се бяха изхитрили да вкарат враговете си в тесен коридор, постепенно стесняващ се между двете стени от непроходима гора, и сега довършваха работата.
-Как само вървят! Истинска армия! - възхитено проговори Торин, гледайки плътния строй на горските жители.
Само първите редици бяха въоръжени като хората, едва ли не половината воини нямаха нищо освен щитове. И от двете страни начесто прелитаха стрели, но на всяка къса арбалетна се падаха пет дълги от лък, като при това невидимите стрелци биеха и изпод прикритието на гората, от всички страни, и нищо вече не можеше да помогне на арбалетчиците. Губейки хора и коне в напразен опит да се спешат и да спрат с мечове вълната от горски воини, или да изкарат стрелците от гората, те загиваха бързо и упорството само ускоряваше гибелта им. Къси дебели стрели изтръгваха бойци от притисналата ги тълпа, спешилите се и хванали меча воини сечаха отчаяно, но здравият смисъл подсказваше, че трябва незабавно всички да обърнат и да се разпръснат из гората, надявайки са на коня и на черния си късмет.
И ангмарците като че ли ги подслушаха. Някак си внезапно се пречупи тънката преграда от спешили се воини с мечове - те просто загинаха всички до един - и тези, които още бяха в седлата, с гърлени викове се хвърлиха презглава, в гъстия зелен сумрак, срещу смъртоносните стрели на стрелците. Полето пред пешия строй опустя, но те, без да губят самообладание и насочили копията, на десетки малки групички от по седем-осем човека се хвърлиха да ги преследват. На мястото на неотдавнашната битка останаха трийсет или четирийсет воини. Иззад оградата вече тичаха жените да помогнат на ранените.
-Да излезем на открито! - Фолко побутна отстрани джуджетата. - Иначе ще се натъкнат на нас и отново ще стане бой. По всичко личи, че тук името на Господаря няма да ни помогне!
Те свалиха шлемовете и металните ръкавици на бронята и без да се крият, потеглиха през полето право към групичката от горски воини. Забелязаха ги почти веднага - някой предупредително извика, повече от десет лъка с наложени стрели и опънати тетиви веднага се обърнаха в тяхна посока, но те яздеха с бавна крачка, спокойно, като освен това Торин беше вдигнал високо невъоръжени ръце над непокритата си глава.
Посрещна ги излезлият насреща им воин, мъжага с могъщо телосложение, в обикновена ризница, току-що свалил високия островърх шлем. Към мокрото чело лепнеше потната руса коса, а на дясната китка висеше тежка тояга на кожена примка. Светлите очи гледаха остро и пронизващо, в тях още не бе утихнал бойния бяс, но той учтиво се поклони на пристигналите и се осведоми на Общия език, кои са, как се казват и накъде са се запътили.