Торин въздъхна, огледа застаналите нащрек, но без страх или неприязън гледащи ги хора, и се обърна към говорещия с ответно приветствие, като тримата приятели ниско се поклониха. След като се представи, Торин рече:
-Уважаеми, не знам твоето име, ние на драго сърце ще отговорим на последната част от твоя въпрос, но не сега, а малко по-късно. И ще ви разкажем нещо небезинтересно за вас.
-Какво пък... - като се забави за миг, отговори воинът. - Хей, момчета! Изпратете пътниците при старейшината. - Той огледа приятелите и неочаквано се усмихна. - А аз се казвам Ратбор и съм воеводата на нашия род.
Няколко момчета, страшно горди от задачата, поверена им от самия воевода, както и от новите си бойни лъкове, преведоха приятелите през цялото селище, което се оказа малко по-малко от Брее. Заведоха ги до голяма дървена къща с покрив от сиви тънкоиздялани дъски. Ниска и дълга, двете й крила заграждаха неголям площад в самия център на селището. Покрай украсеното с интересна резба стълбище с навес скучаеше момче-страж с лък и дълъг не по ръста му меч. Ратбор спря и нещо тихо му каза на своя език. Като хвърли любопитен поглед към новопристигналите, юношата се скри зад вратата и след минута изскочи отново, с поклон казвайки нещо на Ратбор. Те влязоха вътре.
Преминаха през това, което Фолко би нарекъл „антре", където беше тъмно и прохладно, по стените висеше някаква покъщнина, а покрай приятелите бавно се изниза пухкава трицветна котка. Голяма стая с огромна бяла печка в ъгъла, високо дърворезбовано кресло, и в креслото - висок, сух, побелял като зимата старец с бодлив поглед в дълбоко хлътналите тъмни очи. В ръката си той държеше дълга бяла тояга, разцепена на две отгоре. Приятелите се поклониха ниско. Ратбор седна на пейката от дясната страна на стареца и известно време всички мълчаха. Накрая старейшината, втренчено вгледал се в лицата на приятелите, помръдна и със знак ги покани да седнат. Безшумно се отвори вратата, юношата-страж внесе глинена кана и ловко нареди красиво изработени от глина чаши. Достолепният старец заговори на Общия език:
-Аз съм Шаннор, старейшина на рода от коляното на Етар, от хората на дорвагския език - бавно заговори той. - Говорете, чуждоземци! В днешните опасни времена по неволя ни се налага да бъдем внимателни, а по оживения някога друм сега никой, освен нощни крадци, не язди.
Фолко гледаше младежки пронизващите очи на старейшината и разбираше, че е настъпил този рядък случай в странстванията им, когато няма нужда да се лъже и да се представят незнайно за кого. Явно нещо подобно чувстваше и Торин. Той се прокашля и важно, както се полага на уважаващо себе си джудже, заговори:
-Почтени Шаннор, старейшина на рода от коляното на Етар, и ти, могъщи Ратбор, воевода на рода, ние казахме пред останалите измислените си имена. Позволете ни да ги запазим в тайна, защото вървим по следата на нашия общ, както разбрах, враг.
Старейшината и воеводата чак се надигнаха, впили погледи в лицата им.
-Ние видяхме последните минути от вашия бой с черните арбалетчици на Ангмар - говореше Торин. - Вървим по следите им и най-вече дебнем предводителя им вече година. Сражавахме се във велика битка далеч на Запад, в Арнор, където дружините на хората от Запада, заедно с опълченията на верните на думата си джуджета, разгромиха онзи самозван крал, наричан ту Господар, ту Еарнил, ту Стопанин, или пък - Олмер от Дейл. Разбрахме, че той събира всички, които са служили на Мрака, че иска да се разправи с елфите, да приключи с наследството на Великия Крал и отново да потопи Средната земя в бездната на кървави войни. Удаде ни се да настигнем останалите от воините на Олмер - ние ги следваме, за да уцелим момент и да пресечем тази заплаха, като унищожим самата й причина. Виждаме, че вие също сте започнали борба с тях. Така че помогнете ни, или, в крайна сметка, не ни пречете.
-Вярвам ви, странници от Запада! - бавно произнесе Шаннор. - Вашите очи не потрепват, няма при- творство в тях. Ще ви кажа какво се случи при нас. Ние от древността живеем близо да големия път, ходим надалеч, много чуваме и с мнозина говорим. Вие сигурно не знаете, че на север от горите обитават злобните баскани...
-Моля за извинение, почитаеми! - Строри доста вежливо прекъсна старейшината. - Знаем това даже по-добре отколкото бихме искали. С голям труд се измъкнахме от засадата им! Наложи се да успокоим някои от тях с меч и стрела!