-Между другото, доколко е проходима? - делово се осведоми Торин.
Шаннор и воеводата отново се спогледаха бързо.
-Пътеки там има... - бавно проговори старейши- ната. - Но вие толкова лесно няма да ги намерите... Планината е голяма, а пътеките - тайни.
-А защо се нарича Пуста? - с важен вид се осведоми Строри, като че ли от името й зависеше кой знае какво.
-Защото оттам си тръгнаха гондорците и в цялата околност стана необичайно тихо и пустинно след многото години напрегнат труд, положен от тях - свивайки рамене, отговори Шаннор.
Торин вече отвори уста да попита още нещо, свързано с пътя до Планината, но тук се намеси Фолко.
-А Небесния огън? - внезапно попита той. - Чували ли сте нещо за Небесния огън?
-Разбира се! - кимна с глава старейшината. - Когато бях млад, самият аз видях падането му, а освен това - сигурно ще ви бъде интересно - научихме, че Олмер незнайно защо много се интересува от него.
-Всичко е много просто - продължи Ратбор. - По време на битката освободихме неколцина роби, които арбалетчиците водеха оковани със себе си. По- силните мъже веднага хванаха каквото и да е оръжие и тръгнаха да си уреждат сметките. Загинаха всички, защото се сражаваха като обезумели, без да щадят нито враговете, нито, уви, самите себе си. Оцеля само един, и то жестоко ранен. Когато го носеха към лагера, самият аз чух, как той изхриптя: „Небесният огън! Чакайте водача до Небесния огън!..." - и изгуби съзнание.
-Хей, Гердар! - разпореди се Шаннор. - Отиди да видиш как е онзи освободения, дето го раниха.
Прислужващото на масата момче се поклони и забързано изтича на улицата. Разговорът неволно се пресече. Минаха няколко минути и запъхтелият се пратеник се появи на прага.
-Дошъл е на себе си и иска да говори, моли да повикам някого от възрастните - произнесе той бавно и със запъване на Общия език.
-Какво пък, да вървим! - каза старейшината и стана, като тежко се подпираше на дърворезбованата си тояга.
На улицата цареше радостно оживление. Както поясни Ратбор, готвеше се пир в чест на победата. Мъжете възторжено и възхитено разказваха нещо на охкащите жени и на притичалите от всички страни чевръсти хлапетии. И въпреки че на места се чуваше плач и нареждания по незавърналите се от битката мъже, синове или бащи, радостните викове и смях бяха много повече.
Ранените лежаха в чиста просторна къща, заели и двете й половини. Около тях сновяха няколко възрастни жени и старци, очевидно лечители. По стените бяха окичени снопчета сухи билки и наоколо се носеше гъст ароматен мирис на някаква отвара. Лицата на ранените, независимо от болезнените гримаси, изглеждаха на Фолко необикновено светли - воините бяха изпълнили дълга си, и то добре.
При вида на Шаннор и воеводата хората се размърдаха, разнесоха се хрипкави приветствени възгласи, а тези, които се чувстваха по-добре, се надигнаха, приветствайки предводителите си.
Те спряха до един от лежащите. Челото и гърдите му бяха стегнати с бели парчета плат, очите затворени и той дишаше хрипкаво, с усилие. Ратбор внимателно се допря до рамото на ранения. Очите на човека веднага се отвориха, като че беше чакал само това, а пръстите му конвулсивно се вкопчиха в широката длан на воеводата