-Говори, слушаме те - произнесе Ратбор, навеждайки се към него. - Това е Шаннор, старейшината на нашия род. Говори.
-Унищожете убиеца! - устните на говорещия с труд произнесоха думите, но очите му светеха с френетичен плам. - Убийте го, докато не е убил всички вас!
Раненият говореше на Общия език - явен признак за това, че се е родил и израснал в Арнор. Разказваше неща тъй необикновени и кошмарни, че на слушателите им се искаше да може да довърши разказа си по-бързо. Той говореше, като спираше от време на време, облизвайки пресъхващите си устни, и тогава Ратбор му поднасяше чаша с димяща отвара. Раненият отпиваше няколко глътки и продължаваше.
...Върху малкото селце, приютило се на северните склонове на Сивите планини, нещастието се стоварило през една ранна зимна утрин, когато от силния студ пукали дърветата в гората. На разчистеното място от заснежения гъсталак започнали един след друг да излизат конници, каквито не се срещали по тези краища от самото им заселване.
Няколко ездачи се приближили до плътно затворените по нощно време порти на селцето и започнали да викат стопаните. Иззад оградата отговорили, питайки: какво искат доблестните воини от мирните селяни? В отговор се разнесло - жито, сено, хляб и от всичко, което има в хамбарите! На стопаните им предложили сами да отворят портите, докато не го направели със сила.
Но в селцето живеели три смели и горди рода. И те разбрали, че не бива да вярват на пришълците, че тази войска гладува и ще вземе всичко, оставяйки хората да умират от бавна и мъчителна гладна смърт. Отговорили на нападателите със стрели. Но, отблъснати от лъковете и тоягите на две места, нападателите нахлули на пет други. Започнало клане...
Неколцината останали живи ловци били накарани да пренасят от разрушените хамбари чували със жито, да разтоварват грижливо събраното през лятото сено, конете на воините се хвърляли като обезумели към храната...
Така паднало селцето, което нямало дори и име, и неотдавнашните му стопани, случайно пощадени от меча и копието, станали роби на Великия Господар. Почти всички роднини на говорещия умрели от глад и студ по време на ужасния преход през заснежените пространства. Още няколко пъти той видял как горели разграбваните селища. Когато самия него го хвърляли срещу стрелите и пиките на отчаяно защитаващите имуществото си стопани, той молел само за едно - за бърза и лека смърт от честна стрела. Около него падали също такива нещастници, принудени да купуват жалкия си живот с кръвта и смъртта на другите, но той бил като омагьосан... Затова пък виждал и чувал и накрая дал обет каквото и да се случи, да разкаже за това на тези, които застанат на пътя на убийците. Пред тях той ще може да се покае и да съобщи получените сведения.
Той видял Господаря - отблизо. И не могъл да не трепери в негово присъствие - странна и страшна била силата в него. Понякога, ако в обсажданото селище се защитавали особено упорито, той сам, без да вади меч, се приближавал към портите и ръцете на защитниците като че ли сами се отпускали. Собствените му воини сякаш забравяли за страха, безогледно хвърляйки се напред. И станало ясно, че именно Господарят е коренът на всичко. Ако загине той - и коренът на бунта ще бъде унищожен, защото никой не може да го замести. Той има няколко близки помощници, които командват отделните части на отряда му. Главни сред тях са Сандело, гърбав със страшна сила, и Берел, бивш стотник от Кралството на стрелците. Воините приказваха за сигурно скривалище зад Горите Ча и Пустата планина и че още не всичко е загубено, трябва само да сберат сили. И още - той разбрал, че Господарят издирва местата на падане на Небесния огън, за което разпраща следотърсачи във всички посоки, сякаш е убеден, че тези места се намират някъде наблизо. А веднъж, изпратен да сече дърва в близката гора, той внезапно видял Господаря – той яздел след един от следотърсачите, съпровождан от воини. От лагера докарали десетки роби и им заповядали да копаят снега на неголяма кръгла поляна, докато през това време воините на Олмер я обкръжили с два широки кръга, самият той се покатерил на висока ела, откъдето видял оголилата се под ръцете на робите черна, изгорена скала, дълбока дупка на планинския склон... А после неочаквано литнали мечовете на най-близките пазачи на Господаря и разкопаващите дупката роби паднали всички, безмилостно съсечени на място. Тогава Олмер отпратил охраната и останал сам, нещо дълго правил в дупката, но лошо се виждало какво точно, а когато Олмер излязъл оттам, то разказвачът едва не паднал от спасителното дърво - толкова странен му се сторил обликът на Господаря.