-Нали той не може да стане? - учуди се Дребосъка. - Как ще върви с нас? Да не би да сте магьосници?
Той ще тръгне по-късно. Двуколката лесно ще ви настигне. Ох, колко е озлобен! Ако докопа някого от свитата на Олмер - със зъби ще им прегризе гърлата. Освен това е и горски човек, опитен. Впрочем, вие ще решите, по принцип той молеше да тръгне с нашите.
Вечерта на същия ден Фолко намина при Ерлон. Ранените вече бяха по-малко - все повече и повече хора ставаха на крака. Хобитът мушна ръка под наметалото и пръстите му напипаха топлата ръкохватка на скъпоценното острие.
Разговорът беше кратък, пък и хобитът се вслушваше не толкова в думите на събеседника, колкото в собствените си усещания. Той успя да се плъзне по едва различимата граница между съня и действителността, пред мисления му поглед се откриха дълбините на чуждата памет (Фолко вършеше всичко това, без да е в състояние да обясни как го прави, но то ставаше!). Човекът не лъжеше. Помислите му бяха чисти.
Тръгнаха на следващата сутрин. Трима едри, яки дорвагски воини с пълно въоръжение ги чакаха пред портите на селището. Предутринните мъгли се трупаха в полетата около селото, по небето след нощния дъжд бавно се разплуваха купести облаци. Ерлон, още слаб, но бодър, излезе да ги изпрати. Срещата я определиха в познато място до Хелийските планини, откъдето във всички посоки тръгваха удобни и скрити пътеки. С Ерлон тръгваше четвъртият разузнавач на Ратбор. Дисагите на приятелите се бяха издули от щедро сложените от новите приятели провизии, разузнавачите на дорвагите добре познаваха земите до самата Пуста планина, и джуджетата се ободриха. А и настроението на хобита, въпреки няколкото зловещи, притеснителни сънища миналата нощ, също се пооправи.
Те се простиха с Шаннор и Ратбор, за последен път оправиха преметнатите през раменете им колани със закаченото на тях оръжие и седнаха в седлата. Постояха, вдигнали ръце за последен прощален поздрав, и потеглиха. Нещо подсказваше на хобита, че повече няма да се върне тук.
Пътят през горите на дорвагите се оказа не от трудните. Често се срещаха селища, посрещаха ги радушно. Навсякъде Фолко виждаше, въпреки радушието и гостоприемството, трескави приготовления, Да се обърка в предназначението на които той вече не можеше - дорвагите се готвеха за война. Копаеха се дупки, където се изсипваше житото, обновяваха се дървените огради, на места се издигаха нови кули, издълбаваха се рововете. Навсякъде в ковачниците звъняха чуковете - пръскайки огнени искри, в пламъка на огнищата се раждаха нови мечове, брони, върхове за копия и стрели. Тук-там прекарваха трупите по-близо до пътя, имайки намерение, явно, в случай на необходимост да запушат пътя.
Разузнавачите на Ратбор не криеха тревогата си. Старшият, Келаст, който бе командвал един от пешите отряди в боя с арбалетчиците на Олмер, направо говореше, че ако нещата стоят така, както са му разказали уважаемите джуджета (за това, че Фолко не е джудже, а хобит, тази тъй прочута раса от легендите за Войната на Пръстена, още никой не се беше сетил. Той доста бе пораснал и на ръст беше вече почти колкото Строри, само че с по-тесни рамене), то няма да се размине голямо нещастие и мъка! И сега за тях е много важно да разузнаят - какви сили има врага, които се е разположил зад Планината, кога има намерение да почне, а и би било добре да се изясни накъде ще обърне стотните си?
Страхотни хора се оказаха тези дорваги - упорити, набити, немногословни, но опитни воини. Торин подхвана темата за това, че би било добре да се промъкнат зад Планината, като по пътя претърсят северния й край - и бе разочарован, като чу, че през тамошните големи блата е почти невъзможно да се мине, а да се извърши що-годе правилно издирване от страна на гората е изобщо немислимо. Трябваше да си пробиват път от юг, покрай самия ръб на Планините. Но съмнения в това, че те ще се промъкнат там и ще разузнаят всичко, което на него, Торин, може да му е необходимо - никой от дорвагите нямаше.
„Напред по острието на нощта, докато звездите са горещи!" - задружно пееха всички заедно походната песен. Хелийските планини се приближаваха.
Глава 5.
НА ПОДСТЪПИТЕ
-Ето, време е да завиваме! - Келаст опъна юздите. - Тази пътека води към Хелийските планини, това ни трябва. До ръба на билото ще почакаме Ерлон...
Беше единайсети май и всичко наоколо цъфтеше и зеленееше с всички сили. Пролетта вече бе стъпила в горите на дорвагите и те станаха необикновено красиви, но в душата на хобита, както и преди, цареше есен. След простодушния разказ на Шаннор за чудесата на източните страни, той изведнъж почувства доколко малък е този, струвал му се досега необятен западен свят, ограничен от Великото море и източните граници на Арнор и Гондор! Друг свят - странен, плашещ, живеещ по свои закони, постепенно разкриваше пред тях своите тайни. На този свят като че ли не му беше до никакви там Пръстени, магьосници и Властелини, струващи се на хобита до този момент като крайъгълни камъни на мирозданието. Нощната господарка, Горите Ча, гурите, Гълтачите на скали, Източните елфи, Черните джуджета - всичко това не беше от Червената книга, всичко това, както изглежда, даже не беше от наследството на Саурон. И каква роля в тези неща трябваше да изиграе походът им? Започнат, ако говорим честно, едва ли не само от завист към героите на миналото, поне от него. Тези герои мислеха за бъдещето само като за благополучно, но безцветно време на Владичеството на хората, когато магията на миналото ще изчезне и целият свят ще се подчини на новия Властелин - всемогъщото разрушително Време... И добре, че не стана така, че сбъркаха даже най-великите и най-силните на този свят - като Господарката Галадриел например. Паднаха трите елфически Пръстена и елфите на Нолдор напуснаха Средната земя, но останаха Телерите, Зелените елфи, както и някакви Източни, за които много малко се споменава дори и в Червената книга. Благословената земя на крайния Запад, обител на Валарите, стана окончателно недосегаема за смъртните, но останаха самите смъртни, които упорито не искаха да признаят ничие право да се разпорежда с техния, макар и кратък, но ярък и пълен с борба живот. Рано или късно някой от тях трябваше да въстане срещу Непреодолимата черта и да се опита със сила или хитрост да се промъкне на Правия път, който води към отдръпналите се от кръговете на нашия свят Безсмъртни земи.