И сега на хобита за пръв път му стана ясно, че волно или неволно тези, които са прокарали тази Черта, които са хвърлили в бездната Нуменор и са наложили над рода на хората Проклятието, обрекло ги на смърт, са направили ужасна грешка, като са дарили по-малките деца на Земята със свободна воля. По този начин са ги научили да презират смъртта в битката и са им дарили вечното, неутолимо желание, жажда за познание, още по-остра и ненаситна от онази, която са притежавали Първородните. В това се крие коренът на онова, което впоследствие е било наречено Зло. И хората по собствена воля, а не само от страх, са заставали под знамената на Моргот или Саурон, заставали са под знамената на тези, които са им обещавали (макар и лъжлива!) свобода от наложените неясно от кого и за какво окови, сражавали са се за този, който им обещавал владичество над Средната земя.
От това черпеше сили Олмер... колко жалко, че не го застреляха още тогава в Ануминас! ДА, те щяха да поемат върху себе си непростимата вина на първата пролята кръв и, прочитайки историята на Първата епоха, хобитът знаеше, че Съдбата жестоко щеше да му отмъсти за това. Но той сам се прекъсна, защото какъв е смисълът да съжаляваш за онова, което още не се е сбъднало?...
Хелийските планини, невисоки, стари и пропукани от водата и ветровете, се издигаха в дълбините на непроходимите дорвагски гори. Тук бяха най-богатите селища, най-обширните полета и най-пищните градини. Както винаги, когато хората и джуджетата се заселваха близо един до друг, и едните, и другите процъфтяваха и забогатяваха бързо. Тук имаше колония на Народа на Дурин и Торин се надяваше да намери помощ и подкрепа.
Разузнавачите на Ратбор останаха да чакат Ерлон на гостния двор, както се наричаха по тези краища крайпътните страноприемници. Джуджетата и Фолко се насочиха по широкия, грижливо павиран път към Портите на Хелия, както наричаха дорвагите обиталището на подземните си приятели и съседи.
Дебелите каменни крила на портите бяха широко разтворени, към дълбокото водеше широк, плавно завиващ коридор, осветен от много факли. Пред портите се разстилаше обширно тържище, сега, през пролетта, почти празно. Но движението през портите беше оживено - хора и джуджета сновяха насам натам. След като оставиха понитата си на грижите на гостилничаря, приятелите влязоха под ехтящия свод и хобитът отново бе обхванат от странно вълнение - той като че ли отново се озова на прага на плашещата Мория, макар сводовете тук и по височина, и по украса доста да отстъпваха на морийските.
От главния тунел се отклоняваха странични коридори, хората ставаха все по-малко - те се разпределяха по най-близките покои и зали - и започнаха да срещат повече джуджета. Личеше си, че строителите не са се погрижили много за красотата на тунела: стените бяха обработени криво-ляво, подът само бе загладен леко, на места имаше пукнатини, вдлъбнатини и дупки. Приятелите минаха още един завой, дневната светлина помръкна и мракът се разсейваше само от светлината на факлите. Вече ги поглеждаха с любопитство, дори някои се спираха и се интересуваха от кои краища са и какво се чува за армиите н^ Дори Славния?