Оказа се, че по Рудното ехо е дошла новината, че Дори е извел от Еребор многобройни отряди от джуджета от рода на Дурин и се е отправил към Мория. Но какво е станало с тях по-нататък, никой не знаеше. Мнозина от Хелийските планини също бяха тръгнали на този поход, а останалите приятели и род нини с нетърпение чакаха новини.
Коридорът ги доведе в широк, оформен със завид на грижливост подземен друм. От джуджетата, които срещнаха там, Дребосъка разузна къде да намерят работилниците на роднините му. Те тръгнаха нататък.
Неголямо и уютно се оказа Хелийското селище. Тунелът, толкова учудил Фолко с грубостта на оформлението си, беше пробит едва преди няколко години за удобство на търговските връзки и по него предстоеше още много работа. Тук живееха с тревогите и грижите на дорвагите, като се бяха слели с тях дотолкова, че, както се оказа, на Големия съвет на дорвагските колена и родове задължително присъстваха избрани Хелии. И още, Торин и спътниците му научиха, че в Хелия нямаше крал или управник, а по примера на дорвагите джуджетата избираха в Съвета най-умелите и най-честните.
Всичко това им го съобщи родата на Дребосъка - Фреир, Дис, неговата жена (Фолко за пръв път виждаше жена-джудже и я беше зяпнал с изумление...), и децата им Наргор, Берир и сестра им Фир. Много отдавна те бяха напуснали Западните планини и се бяха отправили на изток. Не бяха сбъркали - тук и планините бяха по-богати, и се дишаше по-леко. Дорвагите се оказаха добри купувачи за кованите изделия на джуджетата, а тревогите по границите не даваха да се забрави онова, с което винаги се славеха джуджетата - оръжейното им изкуство. Мощният белобрад Фреир, чието лице бе станало тъмночервено от горещината на подземните огнища, с гордост показваше на лекомисления някога Строри и уважаемите му приятели своите ризници и ками. Всичко това бе поръчано и скоро трябваше да потегли към купувачите. И, за да не се посрамят, Торин едва забележимо кимна на Дребосъка - на масата, проблясвайки със сребрис- топерлени оттенъци, с лек звън, приличен на ромоленето на намерило си път изпод снега ручейче снежна вода, носещо в себе си прозрачни парченца лед, като мека сянка се разгърна ризницата от митрил, изкована в Огнището на Дурин.
Стопаните гледаха това чудо мълчаливо, с отворени усти и изблещени очи, и от този момент нататък Дребосъка и Торин се издигнаха в очите им на недостижима височина. Разказът на Торин за ковачницата на Първото джудже ги хвърли в свещен трепет и Фреир, яростно дърпайки брадата си, внезапно проговори, спрял вцепенения си поглед някъде в недостижимата далечина:
-Колко жалко, че не тръгнахме със Славния... - Той стисна устни и сви вежди.
Разговорът от само себе си премина след това на сериозни теми. Щедри и лекоподвижни, джуджетата от Хелийските планини обичаха да пътуват, много виждаха, чуваха и разказваха, след като се върнеха, не беше останал незабелязан тук и походът на Олмер.
-Тази пролет той изпрати при нас свои хора - понижил тон, каза фреир. - Само че при нас глупаци няма - ние работата си на грабители не продаваме. Първоначално той, да си призная, съблазни мнозина с обещания за щедро заплащане, предлагайки ни да изкуйи всичко, готово за продажба от доспехите и останалото воинско снаряжение. Но когато започна да измъква златни гривни, гердани, обици и ковани колани, ни призля. Такива неща със себе си търговците не носят! Всички търгуват с триатлоните на Гондор, а ако ги няма, то с кюлчета, сечени ангмарски марки или ковки, на кой както му е удобно. А това... веднага си личи, че е взето в бой, със сила е откъснато от хората! Нашите избрани водачи му отказаха. Макар че аз знам, той намери няколко джуджета-бегълци, които започнаха да работят за него. Но най-интересното още не съм ви разказал!
И Фреир им разказа учудващата история за това как преди стотина години в Хелия се появил странен пришелец, някъде от изток, на вид и по изговор - джудже, но не от коляното на Дурин. Само по себе си това не беше учудващо, защото съществуваха още шест по- млади рода, произлезли от останалите Шест Праотци, но това джудже не беше и от тях. С една глава по-висо- ко от който и да е от обитателите на Хелия, то притежавало огромна сила и владеело наистина чудесни тайни на майсторството. Изпод ръцете му излизали такива съвършени в своята завършеност скъпоценни камъни, че веднъж погледналият ги вече не можел да откъсне поглед, и тези камъни за огромни суми се купували от вождовете на Прирунските племена и племенни съюзи. Пришелецът нарекъл себе си Наугрим (Фолко се учуди - това означавше всичко на всичко „джудже" на елфически, на езика на Синдар; Пришелецът беше скрил истинското си име, а речта на Първородните е била забравена отдавна). За сто години той изработил само пет или шест камъка, но те му донесли и богатство, и слава. Той дал всичко, което получил за тях, на Съвета на Хелия, като казал, че не му трябва нищо. Той често давал добри съвети, без да бърка никога, а после с течение на времето започнал и да предсказва. Първоначално говорел само за подземни работи - къде би трябвало да се очаква пробив на вода, накъде трябва да обърне хитро прокараната жилка и така нататък, но постепенно започнал да предупреждава и за възможни тревоги на повърхността. Той предсказал великото нахлуване от изток, когато обединените сили на истерлингите от Великата равнина, дружините на дорвагите и Търговската област заедно с пристигналите отряди на джуджетата от Хелия, с голям труд и големи загуби отхвърлили натиска на непознатите номади от югоизток. След това Наугрим искали да го изберат в Съвета на Хелия, където той отдавна би трябвало да бъде заради изкуството, знанията и разсъдливостта си, но той отново отказал. А няколко години преди появяването на Олмер той предрекъл появяването на „Краля зад планината" и съветвал джуджетата да не го пускат там. Предсказанието обаче се оказало толкова мрачно и объркано, че никой не го разбрал. На настойчивите молби да обясни предсказанието си Наугрим не отговорил, той бил в страшно отчаяние, и за пръв път от дълги десетилетия народът го видял да плаче. Чак след като Олмер се появил джуджетата разбрали какъв бил смисълът на тъмните думи на пришелеца, но вече било късно. Горите Ча като че се пробудили от вековен сън, ободрили се отвратителните гури и гъсталаците станали окончателно непроходими. Наугрим само горчиво стиснал устни при тази новина.