-А какво каза той за Олмер? - започна да разпитва Фолко.
-Това бяха нещо като стихове - отговори Фреир - и звучаха така:
Щом Черният страх в Хазад-Дум изпълзи,
Ще вдигне Събиращият зад планината
флаг чернобял, и черният страх
Ще поеме по нов гибелен път.
Издигнал мълниите на миналото в ръка
Събиращият ще тръгне, кървав и прав.
Под черното наметало - безтелесни гърди,
Небесният огън прокарва му път.
Сплав от черна воля и смели сърца
Ще вложи той във всемогъщия си венец,
И като мрачни вълни ще приближат онези,
Които чакаха далеч този ден в пустотата.
Тогава ще се вцепени празният небосклон,
Звездите ще изчезнат, и ще стъпи на трон
Тоз, който първоначално бе само човек;
Ще сложи короната - и ще свърши век.
И вятърът от залеза ще раздуха пожар,
Който ще запали изплашеният Валар,
И пламъкът, може би, ще го унищожи,
Но с него и Средната земя ще изгори...
Застрашителна тишина заля гостната на фреир. Самият той наведе глава и замлъкна, чуваше се само пукането на дървата в камината.
-Какво означава всичко това? - процеди Торин.
-Не знам... - намръщено отговори фреир. - Нау- грим не обясни. Той само каза, че трябва да спрем Разположилия се зад планината, без да жалим живота си. Той така наплаши всички, че Съветът почти бе решил да готви отряд, но дойде съобщение, че зад Планината вече се вее страшното чуждо знаме - бял кръг на черно поле и в кръга - черна корона с три зъба... И тогава Наугрим каза: „Късно е! Загубени сме!"
Фолко седеше и чувстваше как светът около него губи очертанията си.
-Как да се срещнем с Наугрим? - само успя да промълви той.
-Аз ще ви заведа - отговори фреир. - Сигурен съм, че ще ви приеме. Той още на никого не е отказвал среща.
Фолко почти тичаше по не особено широките коридори на Хелия, а джуджетата едвам успяваха да го следват. Той не виждаше нищо освен гърба на крачещия пред него и принуден постоянно да ускорява крачка фреир. И още, хобитът чувстваше как започва да се излъчва топлина от висящото на гърдите му заветно острие.
Наугрим излезе да ги посрещне и те се сблъскаха с него, след като завиха зад ъгъла. Явно знаеше за присъствието им.
Наугрим действително беше много висок за джудже - с една глава по-висок от който и да е от тях, ширината на раменете му говореше за огромна сила, а черната гъста брада се спускаше почти до кръста. Краищата й бяха опалени. Но очите му - яркосини - бяха с толкова рядко срещан дори и сред хората цвят, че беше трудно да откъснеш поглед от тях - те изглеждаха като скъпоценни камъни с учудваща чистота в тъмен обков.