Като гледаше омагьосано към огъня, хобитът изпадна в странно вцепенение. Около него шумолеше вятърът и се движеха живи същества, някъде далече назад, в невъобразимата далечина на разстоянията и времето, остана неговия дом и семейство, пред него беше неизвестността, а самият той бе застинал между миналото и бъдещето, като не се решаваше да се плъзне нито напред, нито назад. И колко е хубаво, че не е необходимо да мърда наникъде - поне засега. Всичко е още в твоя власт, свободен си да промениш всичко - нищо не дава такова приятно усещане, като това да застинеш за секунда пред разклоняващите се пътища и да знаеш, че си свободен да избираш...
Зад него се чу чаткане на копита. По склона се изкачваше Рогволд, водейки на повод три товарни коня. Старият стотник се влачеше, навел унило глава.
- Най-после! - с облекчение въздъхна Торин, изправяйки се. - Хайде, Дребосък, прехвърляй багажа върху понитата... Фолко, не стой като истукан! Помагай!
Скоро всичко бе готово. Затегнат бе последният колан на вързопите, проверена бе и последната подкова. Време беше да се разделят.
- Искам да поговоря с Фолко насаме... - неочаквано, с разтреперан глас, се обърна Рогволд към джуджетата.
Строри учудено повдигна вежди, но Торин, хвърлил към хобита бърз разбиращ поглед, дръпна Дребосъка за ръка и го отведе настрани. Стотникът и Фолко останаха сами.
- Ние пак се разделяме, малкия... - тихо, с тъга заговори арнорецът. - И аз отново не те разбирам. Нима си джудже, за да свързваш съдбата си с тази на подземния народ? Те си имат свои пътища, а ние, които живеем на земята - наши. Какво ще правиш ти този Еребор? Ще отидеш да отвоюваш Мория? Какво ще търсиш в нея? Страхувам се за теб, малкия. Първия път се размина, но дали така ще бъде и втория? - Не, чакай, не ме прекъсвай. Макар че порасна за тези месеци, в хирда все едно няма да те вземат! И какво, какво ще правиш там?... Впрочем - гласът на стотника неочаквано стана по-твърд - да говорим открито! Защо ви е да хитрувате с мен? Мислите, не съм разбрал, с кого сте решили да си премерите силите? Искате да хванете Олмер, не е ли така?
Отначало Фолко се обърка, но Рогволд гледаше толкова прямо и остро, че хобитът не можеше вече да излъже.
- Да, ние отиваме да го хванем! - и от устните му от само себе си се откъсна: - Ела с нас!
Бившият стотник тъжно се усмихна.
- За това - малко по-късно... Помисли още веднъж, хобите, с какво си се захванал? Пред теб има снежна пустиня. Никой от вас не е ходил по-рано по северните склонове на Сивите планини, никой не знае тамошните пътеки! На какво се надявате? Рискувайки живота си, ти нямаш право да забравяш тези, които оставяш от тази страна на Гърмящите морета, тези, които те обичат и те чакат.
- За какво е всичко това, Рогволд? - тихо започна хобитът, гледайки извилите се в някаква гневно-страдалческа линия вежди на стотника и чувствайки, че в гърдите му се надига смътна вълна, поглъщаща страха и неувереността. - Това е врагът, Рогволд, враг на всичко, което обичаме и на което сме верни. Сърцето ми подсказва, че той няма да се успокои. Наместникът обръща назад, но ние не можем да го направим, приятелю! Няма да имаме ни сън, ни покой, докато по Средната земя броди онзи, които се нарича Олмер. Той успя да избяга и не се намери никой, който да дръзне да го преследва зад пределите на обитаемите области. Е, какво пък, ние приемаме тази задача. Двама хобити някога проникнаха в самото сърце на цитаделата на Мрака, въпреки всички прегради и страхове - защо тогава аз, прекият потомък на единия от знаменитата четворка, трябва да обърна назад, когато съдбата се е разпоредила по свой начин и аз се оказах въвлечен в това дело?!
Хобитът стоеше, стиснал юмруци, а бузите му пламтяха; незабелязано към спорещите отново се приближиха джуджетата. Рогволд с тежка въздишка наведе глава и устните му се свиха в тясна бледа ивица.