- Е, щом няма да ги пуснат, значи няма. Но тогя ва аз не виждам какъв е смисълът да се опитвате щ настигнете опитен воин, за когото освен това всеки ден е ценен. Лесно е да се сетим какво ще видите на мястото на тези села, които са там сега...
- Какво? - нетърпеливо попита хобитът, не забелязвайки веднага потъмнелия поглед на Торин.
- Пепелище, ето какво! - рязко отговори Рогволд, - Хората на Олмер ще изнесат всичко и на първо място - житото и сеното. Ако по пътя загубят конете - смятайте ги за свършени. Да... Но, така или иначе, ще ви се наложи да вървите на само през заснежена, но и през разграбена пустиня. Няма да можете да се запасите с храна за целия дълъг път от Гунадабад до Еребор. Затова ви съветвам: без да губи време, тръгнете към Самотната планина, но през земите на Беорнингите, по хубавите и уредени пътища.
- Гарантирам ви, че ще задминете Олмер и ще го пресрещнете край Езерния град.
- А нима Наместникът не е пратил вестители в Крайезерното кралство с молба да задържат ангмар- ските войски? - с най-невинен вид попита Дребосъка.
- Не знам! - Рогволд ставаше все по-мрачен. - Не мога да говоря за това - както и ти, Торин, нямаш властта да ми разкриеш тайната на своето Рудно ехо.
- Щом не можеш - не говори - спокойно се обади Торин. - По-добре ни кажи няма ли да тръгнеш с нас? Делото е достойно за такъв опитен воин и следотърсач като теб. Много ще ни липсва твоята помощ!
Рогволд не издържа на втренчения поглед на джуджето и наведе глава.
- Не, не мога да тръгна с вас... - с усилие изговори той. - Помислете сами, колко работа ще има тук! Трябва да пазим границата, да готвим нова войска, ще ни се наложи да създадем отряди конни стрелци, способни да се противопоставят на подвижните арбалетчици на Олмер, ще се наложи да внимаваме за всяко, дори и малко подозрително нещо в Ериадор, Енедвайт и Минхириат, за да не пропуснем ново нападение. Освен това трябва да се справим с Морския народ, да усмирим заедно с Рохан започналия отново да се надига Дунланд... и така нататък. Наместникът отново ме призова на служба при себе си и аз съм задължен да остана. Впрочем, на ваше място не бих приказвал много, дори и пред верни приятели. И се въздържайте да говорите с Наместника! Подозирам, не Олмер има съгледвачи и в столицата. По-добре да тръгнете така, както сте решили - тайно и без да се бавите! Може би на вашите рамене лежи най-важният дълг...
При тези думи от Фолко се изтръгна горчива въздишка. Със същите слова напътства мъдрият Елронд тръгващите от Ривендейл Пазители, но колко кухо и подигравателно звучаха те сега! Тогава хобитите тръгваха, отнасяйки със себе си Съдбата на Средната земя, след Великия съвет, получили от мъдреците на Светлите сили указания и наставления, както и мъдростта на най-могъщия от тези мъдреци - Гандалф Сивия - която ги съпътстваше почти винаги. А сега вместо могъщия Арагорн, син на Араторн, потомъка на Исилдур, беше бъдещият Велик крал - стар, уморен от живота арнорец, обикновен воин, роден от простосмъртна жена. Вместо задружната четворка - един хобит, макар и пораснал, с ризница от чист митрил, джуджетата... те, наистина, са две - но в бройката ли е въпросът? Преди триста години съдбата на отряда на Пазителите с трепет следяха всички Посветени, но ако сега загинат те с Торин и Дребосъка, сълза ще пролее може би единствено старият Рогволд...
Студен порив на вятъра нахлу под наметалата им и хобитът, като гледаше с униние към покритите със снежни шапки планини, отново усети в себе си вече познатото раздвоение - една част от него, там, където живееха преданията за доблестта и честта на неговите предци, му говореше сурово: „Не се самозалъгвай; войната няма да свърши скоро и дали ще доживееш до нейния край?", а друга, запазила неунищожени от всякакви странствания и лишения спомени за гореща супа, златисто печено месо и ароматен пудинг, постоянно се опитваше да намери повод, за да избегне по някакъв начин работата и опасностите. Ето и сега тази му половина зададе на Рогволд нерешителен, почти безнадежден въпрос, още повече и нелеп, защото пет минути по-рано самият той твърдеше нещо съвсем друго:
- Защо си толкова сигурен, че Олмер пак ще се появи?
- Аз? Да съм сигурен? - Рогволд се подсмихна. - Не съм сигурен в нишо. Разбира се, най-добре би било той да загине някъде в Прируние...Това може да се случи, нали? Но все пак трябва да се готвим за най-лошото - че той ще се върне и силите му ще нараснат многократно.
Настана мълчание. Торин мръщеше вежди, Фолко омърлушено човъркаше във въглените на изгасващия огън и само Дребосъка гледаше спокойно и без страх, като че ли бъдещето не го плашеше никак. Тягостната тишина пръв отново наруши арнорецът. Рогволд заговори за пътя към прохода, за този през долината на Андуин, посочваше знаци, удобни места за лагеруване. След силно побутване отстрани хобитът се сепна и започна да записва.