фигурата на Рогволд, застинал с вдигната в прощален поздрав ръка, се скри зад обгърналите пътниците мрачни, вековни ели. Фолко избърса с ръкав неочаквано появилите се сълзи. Стотникът повече не се опита да го задържи, но в погледа му хобитът прочете неизречената убеденост, че тази тяхна среща е последна и че те се разделят завинаги, Фолко с всички сили се стараеше да убеди самия себе си, че няма да стане така, всичко ще свърши добре, но разбираше, че това са само празни думи. Уговориха се с Рогволд да му пратят вест, когато стигнат Езерния град; старият стотник, на свой ред, обеща да напише и да прати писмо в Еребор с кралската поща. Хобитът записа мената на сигурни хора в Есгарот, в Дейл, в самия Минас-Тирит - защото кой знае накъде ще го отв далечният път? Стотникът обеща колкото се мо по-бързо да извести своите приятели в Гондор, за може, ако се наложи, тревожните вести от тримата пътници да не ги изненадат. Рогволд не забрави да спомене и загадъчната къща в Ануминас, където хобитът се натъкна на Поклонници на Могилните ридове, обещавайки да не сваля очи от нея. И когато доста се отдалечиха, хобитът изведнъж се сети, че забрави да предупреди стотника да наблюдава антикварното магазинче на Архар, но беше вече късно.
Глухият горски път криволичеше между диви скали, обрасли с мъх, промъквайки се през древни, непроходими борове. Тримата приятели бавно, но упорито се придвижваха на югоизток, през мрачния каменен хаос на Етенмор към Мъгливите планини. Сурови северни гори, заклещени от планински клисури, напълно, както им се струваше, скриха тяхната следа и те се бояха само от дивите зверове. В душата на хобита беше тревожно и тягостно. Новият път не донесе обичайното облекчение от товара на оставащите зад тях грижи, напротив - тежките мисли и въпроси без отговори не го напускаха нито за миг. Той си спомняше думите на Радагаст, казани от магьосника преди раздялата: „Не знам, откъде у Олмер от Дейл такава сила? Не мога да кажа, само чувствам... има я. Вие и сами си спомняте. Трябва да се разбере какво представлява тя! Но... на Гандалф Сивия му трябваха няколко десетки години, за да разбере що за пръстен е попаднал в ръцете на Билбо Бегинс, а Сивия беше тогава на върха на своето могъщество... Вглеждайки се напред, хобитът не можеше да види тяхната цел. Лесно е да се каже - убийте Олмер! А ако не го намерят? Той все пак не е Съдбоносната планина - тя поне не можеше да се движи... А да се разбере кой изобщо е Олмер и как е събирал своята армия, как е трупал сила, и от какво естество е тя — тук трябва да се хване на работа целият Светъл съвет, а той не съществуваше вече триста години!
Торин също пътуваше намръщен и загрижен, но през повечето време мълчеше и не издаваше потискащите го мисли. Само Дребосъка беше весел и бодър. Без да си задава непосилни въпроси, той леко и без спорове пое отговорност за голяма част от грижите по пътя. Така минаваха дните и те все тъй не срещаха жива душа. Падна и се разтопи първият сняг, зимата настъпваше все по-близо и по-близо. Все по-често чумерещият вежди Торин загрижено гледаше постепенно приближаващите се върхове на Мъгливите планини, мърмореше си нещо под носа и подканваше приятелите си.
- Трябва да успеем да прехвърлим планините, преди снегът окончателно да затвори прохода! — обясни той тревогата си.
Бавно се нижеха еднообразни, приличащи си дни. Обкръжаващата ги местност лека-полека се променяше, пронизаните от скалисти копия гори отстъпваха място на предпланините. Някъде далеч на юг остана гайнственият Ривендейл. Фолко би дал много да можеха да се отбият и да надникнат там, но нямаха време. Освен това един ден се натъкнаха на следи от нечий стар лагер и се наложи да дежурят през нощта.
Но целия десетдневен път от границата на Ангмар до началото на планинската пътека, водеща през Мъгливите планини, те изминаха без всякакви произшествия.
Пътеката ги изведе в тясно дефиле, притиснато от непристъпни голи канари, и започна да се катери нагоре. Изчезнаха дърветата, храстите, тревата - наоколо имаше само камъни и сняг. Въпреки че предвидливият Дребосък беше взел със себе си гориво, налагаше се да пестят дървата и нощем пътниците жестоко страдаха от студа. Скоро нощуването на открито, дори в тяхната сигурна и почти непромокаема палатка, стана невъзможно, и през една от вечерите Дребосъка, тракайки със зъби, предложи да се настанят в някаква пещера, за да се скрият от пронизващия леден вятър. Торин със съмнение поклати глава, на хобита също му призля. Някъде в тези планини много отдавна са живели орките, тук са били техните главни укрепления. Кой знае, не е ли останал тук някой от този опасен народ? Освен това на хобита не му излизаше от главата описаната от Билбо история за това как отрядът на Пазителите бе попаднал в ръцете на планинските орки, безгрижно настанявайки се за нощуване в прекрасна, суха и като че ли необитаема пещера.