Изглеждаше така, сякаш току-що е гасил пожар. Седеше отпуснат, обърнат под ъгъл навън и изпружил единия си крак върху стъпалото на джипа. В ръцете му лежеше дългоцевен автомат ЗИГ 551.
Поведението му напомняше за уморен замечтан войник, ала зад тъмните очила очите му постоянно се движеха, местеха се от един участък сред дърветата към друг, оглеждаха прашния червеникав път.
Не виждаше нищо тревожно, всъщност не беше видял по целия път. И това го смущаваше. Очакваше поне още една вълна на съпротива.
Обърна се към шофьора и попита с американски акцент:
— Още колко остава до селото?
Африканецът не откъсна очи от пътя. Напрегнатата му поза издаваше решителност.
— Два-три километра. Скоро ще стигнем, приятелю. Гарантирам ти, днес вече няма да се наложи да се биеш.
Мъжът — другите го наричаха Хоукър — се извърна от шофьора и впери поглед във виещия се път. Бяха минали през ада, за да стигнат дотук, и някакъв инстинкт дълбоко в него му подсказваше, че може и да не изпълни задачата си.
Хвърли поглед през рамо към малкия керван зад тях. На двеста метра ги следваше върволица от няколко камиона с медицински материали, зърно за посев и чували ориз. Накрая пътуваха два вана с лекари.
Смели мъже и жени, дошли тук, където не можеха да им помогнат нито техните правителства, нито ООН, в доблестен порив да лекуват осакатените и ранените в безкрайната конгоанска гражданска война.
Възхищаваше им се. Тези хора ненавиждаха войната достатъчно, за да рискуват живота си, опитваха се да спрат кръвопролитието, доколкото е по силите им. И все пак сега бяха обзети от противоречиви чувства, след като през последните няколко дни го бяха видели отблизо — не като наблюдатели или ангели на милосърдието, а като пленници, жертви и участници в боевете.
Хоукър усещаше настъпилата в тях промяна. Сега го гледаха другояче, избягваха очите му, разговорите. Може би той и неговите хора бяха част от проблема, а не от неговото решение.
Честно казано, не го интересуваше какво мислят. След няколко минути едно село, години наред живяло под обсада, щеше да получи храна, лекарства и отдих от постоянното хищничество на силните срещу слабите.
Селото се появи след един дълъг завой — куп паянтови ламаринени и тук-там кирпичени сгради.
В центъра му черният път описваше кръг, до който имаше проста дървена черква с боядисан в бяло кръст. Камбанарията и стените й бяха покрити с дупки от куршуми. Пред нея се намираше най-ценното притежание на селото — помпа, работеща със слънчева енергия, която вадеше чиста вода от триста метра дълбочина.
Хоукър очакваше около нея да са се събрали хора, но нивите и самото село изглеждаха пусти.
Джипът зави по кръга и бавно спря. Цареше тишина.
Без да гасят мотора и обърнали колата така, че да са в състояние всеки момент да напуснат селото, Хоукър и двамата му спътници се заоглеждаха за следи от движение.
— Спрете кервана — тихо нареди Хоукър по уоки-токито.
Двойно прещракване му показа, че заповедта е получена, и той отпусна радиостанцията.
Миришеше на огън, ала нямаше шум и движение. Хоукър се обърна към шофьора.
— Нали каза, че щели да ни посрещнат?
Африканецът се оглеждаше нервно.
— Брат ми е тук… някъде.
Вратата на черквата оттатък площадчето се открехна.
— Угаси двигателя — каза Хоукър.
Щом буботенето на джипа спря, вратата се отвори по-широко и отвътре излязоха двама мъже, единият в расо на англикански свещеник, а другият с широка сива риза и черен панталон.
— Девера — извика шофьорът и скочи от колата.
— Братко! — Мъжът със сивата риза се усмихна широко и двамата се хвърлиха в прегръдките си. — Доведохте ли лекарите? Имаме ранени.
— Доведохме ги — развълнувано отговори брат му.
Хоукър натисна бутона на радиостанцията и каза:
— Чисто е. Идвайте.
След малко камионите влязоха в селото, придружени от още въоръжени джипове и двата вана с червени кръстове на вратите.
— Съобщиха ни, че ви е спрял Джумбуто — каза Девера. — Повечето хора избягаха, страх ги е от репресии.
Джумбуто беше вождът на местните паравоенни сили. И им устрои засада, макар да бе обещал да ги пропусне свободно. Хората му убиха двама шофьори и един от охраната и отвлякоха лекарите с надеждата да получат откуп за тях от сравнително богатите им семейства в Европа и Америка.