Хоукър и неговите хора тръгнаха след тях, нещо, което Джумбуто изобщо не очакваше. Четирийсет и осем часа по-късно вождът беше мъртъв, разкошната му база сред хълмовете гореше и малцината оцелели от бойците му бягаха.
В ужасната кървава битка загинаха трийсет души, четирима от които — от групата на Хоукър. Трима други бяха тежко ранени, но обсадата бе прекратена.
— Наистина ни се изпречи на пътя — потвърди шофьорът. — Като змия, какъвто си е бил винаги. Но повече няма да го прави. Убихме го — възбудено заяви той. — Видях го със собствените си очи.
Девера изглеждаше развълнуван, за разлика от свещеника.
— Виждаш ли, отче, нали ти разправях за този. — Той посочи Хоукър. — Казах ти, че ще пробие обсадата.
Девера радостно се засмя и грабна американеца в мечешката си прегръдка.
Хоукър прие благодарността му, но не се усмихна. Разбираше, че проблемите на такова село ще се решат трудно. Съвсем скоро щяха да се появят нови потисници.
Свещеникът явно също го знаеше. И въпреки че на лицето му се изписа облекчение, той също не се усмихна.
— Можем само да се надяваме, че следващият дявол няма да е по-страшен от предишния.
— Уф, че си мрачен, отче — все още опиянен от радост възкликна Девера. — Бог ни е пратил избавление.
— Божието избавление не идва с куршуми и кръв — възрази свещеникът.
Хоукър се вгледа в него. Следи от изгаряния покриваха ръцете му, страховит белег от нож пресичаше челото му и изчезваше под косата, му. Ала в очите му нямаше злоба. След всичко, което бе преживял, лицето му излъчваше доброта и покой.
За миг американецът си помисли, че трябва да каже нещо, да обясни чувствата си или поне действията си, но не намери думи и само безмълвно кимна, след което се отдалечи.
Зад него се заеха да разтоварват камионите и както очакваше Девера, започна истинска веселба.
5.
Три дни след пристигането на Хоукър в африканското селце кипеше живот, като в градина след дългоочакван дъжд. Вече имаха зърно и трябваше да разорат и засеят нивите. Децата играеха сред лекарите, които поставяха ваксини, лекуваха инфекции й вадеха куршуми и шрапнели от изненадващ брой мъже и жени.
За Хоукър жизнеността на селото едновременно беше щастие и проклятие. Ако някой друг главорез хвърлеше око на това място, за хората, които сега се смееха и танцуваха, новото робство щеше да е по-мъчително, отколкото ако изобщо не ги бяха освободили.
Угнетен от тези мисли, той отиде в черквата и седна на една проста дъсчена пейка на втория ред. Не се молеше, не четеше Евангелието, не медитираше. Просто седеше, потънал в мрак и тишина.
Някогашният пилот Хоукър беше работил в ЦРУ, но след отказа си да изпълни изрична заповед прекара следващите десетина години в бягство, живееше като бедняк. Сега бе наемник — превозваше оръжие, биеше се, летеше.
И докато дните често преминаваха в сражения, нощите бяха неговите най-мрачни улички — сънищата му лъкатушеха и се навиваха като спирали, изпълнени с грешки, предателства, приятели, доверили му живота си и после загинали в страшни мъки.
Нито наяве, нито насън не можеше да избяга от смъртта.
По пода плъзна светла ивица — някой отваряше вратата. Ивицата се разшири и бързо се сви, после по грубите дъски се разнесоха стъпки. Проблесна клечка кибрит и пламъчето й запали свещ.
— Измъчва ли те нещо? — попита го свещеникът.
— Нима с всички ни не е така? — неуспешно се опита да се пошегува Хоукър.
Отчето седна срещу него.
— Разбира се. Такова е битието ни. Но навярно ще мога да ти помогна.
Американецът се замисли. Струваше му се, че нищо не е в състояние да му помогне.
— Какво ви се е случило? — попита той и докосна челото си там, където беше белегът на лицето на свещеника.
— В ранните дни на Джумбуто един от неговите хора ме нападна с мачете.
Хоукър стисна зъби. Представяше си го.
— Е, сигурно вече го няма.
— О, не — възрази свещеникът. — Даже е много добре, слава Богу.
Американецът смутено присви очи.
— Човекът, който ме нападна, беше Девера — поясни отчето. — Беше млад и искаше да живее така, както виждаше, че живеят вождовете. Обаче не му беше в характера или, ако е било, Господ го промени. Един ден, месеци по-късно, Девера дойде и ми поиска прошка. Очите му бяха подути от плач, по лицето му имаше следи от удари, ръцете му бяха покрити с кръв — целите ги беше изпорязал в някакво самоналожено изкупление.