Свещеникът тъжно поклати глава.
— Дори след като му простих, мина много време, докато си прости сам. Но денонощно помагаше на селото и тукашните хора и постепенно отново го приехме като свой. Той стана част от нещо много по-голямо. Стана част от нас, част от живота, вместо от смъртта. И накрая мракът го напусна.
Хоукър го гледаше, без да казва нищо.
— Ако не ме беше нападнал, щеше да убие други, навярно много — продължи отчето. — Може би нямаше да намери своя път към тесния вход.
— Можело е да загинете — отбеляза американецът.
— Неведоми са пътищата Божии — отвърна свещеникът. — Промяната често настъпва след много мъка.
За втори път, откакто се бяха запознали, Хоукър нямаше какво да каже. Заби поглед в пода, после се извърна.
— Не исках да те смущавам, но навън те чака един човек — каза свещеникът.
— Мен ли?
— Бял човек. Казва, че стигнал със самолет до Дуананга и оттам дошъл с кола.
— Кога пристигна?
— Преди час. Настояваше да те види веднага, но аз го накарах да почака. Това е храм, тук никой не бива да бъде смущаван.
Преди час. Наистина ли бе останал в черквата толкова дълго?
— Каза ли ви името си?
— Не — отвърна свещеникът. — Каза, че нямало да разговаряш с него, ако знаеш кой е.
Странно признание от страна на човек, дошъл да се срещнат.
Хоукър се изправи.
— Благодаря ви, отче.
Отиде при вратата и я отвори, заменяйки сумрачния покой на черквата с яркия свят навън. Присви очи. Видя сивокос бял мъж със спортен панталон и официална риза с навити ръкави. Стоеше с гръб към него и разговаряше с Девера до помпата.
Хоукър тръгна към тях и Девера погледна към него. Белият мъж се обърна и каза високо:
— „Чувствам, палци ме сърбят, значи злото е на път“1.
Беше Арнолд Мор, директорът на НИИ.
6.
Крясъкът се разнесе от мрака.
— Какво търсите?
Даниел напрегна очи, но не виждаше нищо. Трепереше цялата, едновременно изпитваше студ и горещина, сякаш по вените й се разливаше отрова.
Изведнъж я заслепи ярък проблясък.
— Какво търсите? — отново попита гласът.
Беше като кошмар, като несвързан ужасяващ сън. Виеше й се свят, сякаш падаше. Пресегна се да се хване за нещо, заопипва зад себе си, ала нямаше облегалка, нямаше на какво да се опре — само ръбове като на плот или маса.
Ослепителният блясък угасна. В зрителното и поле се уголеми лице с азиатски черти и тен, слабо, с фини скули. Мъжът се наведе толкова близо, че Даниел виждаше само очите му. Ръцете му я сграбчиха. Бяха студени и трепереха. Той се вгледа в очите й, като че ли диреше душата й.
— Не се безпокой — усмихна се азиатецът. — Знаем какво търсите. Артефакти като онзи, който намерихте в Бразилия. — Отдръпна се и от гърлото му се разнесе отвратителен смях.
Смееше се все по-силно и това я ужаси. Наложи си да се раздвижи и политна назад. Разтърсващият сблъсък с пода изостри сетивата й. Отново погледна своя инквизитор. Седеше на моторизирана инвалидна количка, целият разкривен и съсухрен, и тялото му леко трепереше от някаква болест.
Странно, внезапно я обзе жалост. И когато онзи разчете изражението й, лицето му се сгърчи от ярост.
— Махнете я! — извика той.
Двама едри мъже я сграбчиха, вдигнаха я и пак я хвърлиха на масата за прегледи. Приближи се трети със спринцовка. На върха на иглата искреше капчица течност.
— Не! — изкрещя Даниел и се замята.
Мъжете я натиснаха върху масата. Ослепителната светлина отново проблесна, иглата се заби в плътта й и всичко изчезна.
Събуди се свита на кълбо. Сърцето й блъскаше бясно. Това не беше само кошмар, ала нямаше представа какво е сънувала и какво се е случило наистина. Докато образите избледняваха, се мъчеше да ги подреди в разумна последователност, да отдели действителността от съня. Колкото и да се опитваше, не можеше да е сигурна къде минава границата.
Бавно се надигна и седна. Заобикаляха я бели стени и бежови мебели — бюро в стил ар деко и столове в отсрещния край на стаята. Прозорци нямаше. Нито часовници, радио или телевизор. На бюрото нямаше компютър. Все едно е заспала в някаква офис сграда и се е събудила в зоната на здрача.
Де да беше така…