Намираше се в затвор. Известно време се бяха отнасяли грубо с нея, може би няколко дни, дори седмици. Нямаше представа колко време е минало, къде се намира и какво им е казала.
Последният й ясен спомен беше професор Макартър, мъртъв на склона, превит върху онова дърво — като автомобил, паднал от скала.
Връхлетяха я угнетяващи мисли.
Чувстваше се ужасно отговорна за Макартър.
На първо място, неговата връзка с НИИ датираше отпреди две години, когато тя го бе уговорила да се включи в бразилската експедиция. Той беше цивилен и навремето дори не знаеше истината за целта на тази мисия. И все пак двамата бяха открили предшественик на маянската религия, изпреварила самата култура най-малко с хиляда години.
После ги бяха нападнали, първо група наемници, после индианско племе и накрая безпощадна глутница мутирали зверове, сякаш изскочили от подземния свят на маите.
Така и не откриха каквото търсеха — елементи, които според учените от НИИ можеха да им помогнат да създадат работещо устройство за студен ядрен синтез, — но точно преди да си тръгнат, се бяха натъкнали на нещо друго: голям, подобен на стъкло камък, излъчващ енергия по все още необясним начин.
НИИ скри камъка в подземието на главната си квартира във Вирджиния и започна да го проучва. Макартър се върна към преподавателската си работа в Ню Йорк, а Даниел видя, че колелцата на държавната машина продължават да се въртят, без да ги е грижа за хората, понесли страдания заради откритието си.
Това промени отдавна вкоренените й ценностни представи. Тя напусна Института и се посвети на каузи, в които вярваше: образование, здравеопазване и борба срещу рака. За пръв път след колежа животът й донякъде стана нормален. В него имаше мир, удовлетворение и работа, имаше служебни купони, пазаруване и сметки.
Маркъс.
Даниел задиша дълбоко, за да прогони гаденето. То мина, но очите й се напълниха със сълзи при спомена за мъжа, с когото беше прекарала дванайсетте месеца от цивилния си живот.
Да напусне НИИ се оказа по-трудно, отколкото изглеждаше. Определено се чувстваше изолирана от обикновения свят, като чужденка. Но когато беше по-стъпила в Института, Маркъс Уотсън работеше там. Познаваха се, дори имаха общо минало. Той вече бе осъществил прехода към реалния живот и й показа пътя.
След толкова много тежки периоди изтече една страхотна и спокойна година. Общите им преживявания в НИИ им дадоха основа, от която да започнат, и в много отношения й доставяше удоволствие за пръв път да повери юздите на някой друг. Ала още докато свикваше с този нов, нормален живот, обстоятелствата започнаха странно да се обръщат.
Професор Макартър проявяваше все по-силен интерес към откритите от тях артефакти. Скоро вече й досаждаше с настояването си да получи информация и когато разбра, че Лейдлоу няма достъп до такава, се обърна направо към Арнолд Мор.
Оказа се, че не само професорът мисли за артефактите. Учените от НИИ все повече се тревожеха заради усилващата се енергия, която излъчваше „бразилският камък“. Когато археологът изложи пред Мор теорията си, че освен този камък има още три, той реши, че Институтът трябва да открие останалите, преди да го е направил някой друг.
Макартър предложи да започне търсенето, но скоро след това го нападнаха в Гватемала. Стана ясно, че се нуждае от защита, само че професорът нямаше доверие на НИИ. Беше сключил сделка, за да намери онова, което искаше, ала нямаше намерение да приеме да го дундурка някой въоръжен телохранител.
Тъй като се опасяваше за живота на учения и успеха на мисията, Мор се обърна към Даниел и я помоли да се върне в НИИ.
Моментът просто нямаше как да е по-неподходящ. Маркъс току-що й беше направил предложение и тя се колебаеше. Появата на Мор добави дърва в огъня и разпали безкрайни скандали. Животът й се превърна в истински ад: човекът, когото обичаше, искаше от нея да зареже приятел в беда.
Цели три дни и три нощи се опитваше да го накара да разбере и след един безкраен спор отиде на летището, купи си билет и излетя за Мексико. Качи се на самолета убедена, че е развалила всичко. И накрая все пак се провали.
— Какво направих? — попита се на глас. — Какво направих?
Отново й се пригади и й се прииска да легне. Много по-лесно щеше да е просто да се предаде и да умре. Ала тази мисъл я отвращаваше. Колкото и силни угризения да изпитваше, Лейдлоу знаеше, че всяка надежда да поправи случилото се, да види отново любимите си хора, започва с измъкването от тази стая.
Като разчиташе единствено на силната си воля, тя стана и тръгна през стаята. Босите й крака потъваха в мекия килим. Стигна до вратата и за всеки случай натисна бравата. Заключено, разбира се. От едната страна имаше електронно табло, а от другата — картов четец. Даниел отиде при бюрото и изтегли всички чекмеджета едно след друго.