Празни, всичките.
Затръшна последното и седна. Главата й се пръскаше. Или лампите бяха невероятно ярки, или й имаше нещо на очите. Сякаш зениците й бяха разширени, което предполагаше, че са я упоявали. Ужасният кошмар, разпокъсаните й спомени и липсата на представа за време го доказваха извън всякакво съмнение.
Погледна дясната си ръка. Най-малко четири следи от убождания, може би повече — синините около тях не й позволяваха да е сигурна.
Натриев пентотал, предположи тя. Или скополамин. Барбитурати, които можеха да се използват като серум на истината. Не действаха точно така, но хората бяха склонни да говорят и издават тайни, които иначе щяха да крият. Особено при по-големи дози, които бяха опасни и често водеха до амнезия.
Това може би обясняваше пресъхналата й уста и блясъка на лампите.
Вратата се отвори и в стаята влязоха двама мускулести азиатци. Носеха костюми, отлично изгладени ризи и копринени вратовръзки.
— Обуй се — нареди единият и остави обувките й на бюрото. Даниел забеляза малка рана под окото му, покрито с коричка порязване. Надяваше се, че е нейно дело.
Тя взе обувките.
— Защо?
— Защото ще ти трябват там, където ще те заведем.
Въпреки че не й прозвуча обещаващо, Даниел обу дясната обувка. Докато я завързваше, се зачуди дали да използва лявата като оръжие, ала дори да се справеше с тези мъже, къде щеше да иде?
В коридора? Къде водеше той? До друга заключена врата вероятно. А щеше да получи само един шанс — ако изобщо го получеше. Не можеше да си позволи да го изпусне.
Обу и втората обувка и мъжете я поведоха към асансьора. Влязоха в кабината и единият отвори с ключ панела под бутоните. Онзи, който й беше дал обувките, натисна най-долното копче. Индикаторът светна, вратата се затвори и кабината потегли надолу.
Даниел бързо преброи бутоните — три реда по двайсет. Но начинът, по който се движеха, и пукането в ушите й предполагаха, че асансьорът е експресен. Това означаваше, че сградата е около стоетажна. Опита се да се сети за сгради с над сто етажа в Китай. Бяха много, но си спомни един конкретен небостъргач, собственост на Кан — Тауър Пинакъл, разположен на великолепно място край пристанището Виктория.
Намираше се в Хонконг.
— Искам да говоря с американското консулство — каза тя.
— Няма — отвърна мъжът с раната. — Вече говори достатъчно. Поне с нас.
Асансьорът намали скорост и спря. Вратата се отвори, само че не към просторно фоайе, а към метален праг, зад който имаше мрак и стар почернял камък. Миришеше на боклук и урина.
— Къде ме водите, по дяволите?
Мъжът с раната слезе от кабината.
— Насам. — Извади тазер и го задейства. Между зъбците пропука електричество.
Даниел неохотно закрачи по някакъв коридор от необработени камъни и хоросан, като в зловещ средновековен замък, мрачен и влажен. Отдясно видя тежка дървена врата, увиснала на ръждиви панти. Една-единствена крушка с гола жица хвърляше оскъдна светлина.
Стигнаха до желязна решетка.
Преди да успее да реагира, мъжете я блъснаха напред. Тя се спъна в нисък праг и се просна на пода, ожули дланите си в камъка.
Моментално скочи и се втурна към решетката, но двамата я затвориха и заключиха под носа й.
— Какво правите? — извика Даниел. — Какво искате от мен?
— Нищо — отвърна мъжът с раната. — Получихме от тебе всичко, каквото ни трябваше.
Тя се, огледа в мрака. Чу движение, тътрене, пъшкане и дишане. Сякаш пристигането й беше смутило спящ звяр. Вонята изведнъж стана по-силна.
— Къде ме натикахте? — отново изкрещя тя.
Мъжете вече бяха в асансьора, вратата му се затваряше и светлината изчезваше. Преди кабината да потегли, единият отговори:
— В твоя нов дом.
7.
Хоукър гледаше студено Арнолд Мор. Познаваше го от мисията на НИИ преди две години, същата експедиция в Амазония, в която бяха участвали Даниел Лейдлоу и професор Макартър. Бяха му обещали „опрощение“ за усилията му, но впоследствие сделката се беше провалила.
— Какво правиш тук, по дяволите? — попита той.
— Теб търся — отвърна Мор.