— Няма да е толкова лесно.
— Никога не е лесно — бързо отвърна директорът на НИИ. — Ти не вършиш това тук, защото е лесно. Вършиш го, защото някой трябва да го свърши. Защото никой друг няма да го свърши. И някъде дълбоко в теб това те вбесява повече от всичко останало. Даниел е в същото положение. Ако не й помогнеш, никой няма да го направи.
В далечината се разнесоха весели гласове. Селяните се връщаха от нивите. Хоукър вече беше взел решение, но не искаше да остави селото без охрана. Досега не бе мислил за това, ала в момента то му се струваше изключително важно. Цвете в голата градина.
— Защити тези хора. Не ме интересува как ще го направиш. Съобщи на когото трябва да ги оставят на мира.
— Виж, това мога. Ти само намери Даниел и я спаси от Кан.
Хоукър щеше да направи всичко възможно, но се питаше дали ще е достатъчно.
— А ако закъснея?
Мор дори не мигна.
— Тогава намери онова копеле Кан и го убий. Даже да се наложи да изгориш целия остров.
8.
Професор Макартър лежеше по гръб, вторачен в направения от прътове и слама таван. Намираше се в индианското село на Око на петдесетина километра от подножието на Пулимундо.
С помощта на младия водач успя да стигне до селото, но това отне няколко дни и състоянието му постоянно се влошаваше. Раната от куршум в крака се инфектира и не й помагаха нито молитвите на местния шаман, нито неговите отвари.
Понеже се боеше, че това лечение може да ускори смъртта му Макартър помоли Око да му доведе истински лекар или поне да му намери антибиотик. Младежът се отправи към най-близкия град, ала селото беше толкова отдалечено, че пътят щеше да му отнеме два-три дни. Професорът се питаше дали ще издържи дотогава. И когато домакините му го пренесоха в колибата на шамана, се надяваше да не е за нещо подобно на последно причастие.
Някъде отляво пращеше огън, но той не можеше да се обърне натам. След раняването и сблъсъка му с дървото тялото му се беше вдървило, сякаш му бяха нанизали метален прът в гърба. Всеки опит да се завърти или свие предизвикваше болки и ученият установи, че е най-добре да лежи неподвижно.
Опипа с лявата си ръка подутата рана на бедрото си. Поне имаше късмет, че куршумът бе излязъл от другата страна.
Още тогава, на брега на острова, заля раната с антисептик и я бинтова, ала тя въпреки това се инфектира. Подутината под превръзката се беше увеличила и мястото гореше. Макартър отдръпна ръка и замига, за да прогони капките пот от очите си.
Как се бе стигнало дотук? Тази мисъл пробяга в ума му, като че ли не знаеше отговора, като че ли всичко се дължеше на някакво непредвидено събитие. Но той отлично знаеше как се е стигнало дотук. Сам си беше виновен.
Преди година и половина, много преди отново да се свърже с Даниел и НИИ, още преди дори да е помислил за нещо подобно, през една от многото си безсънни нощи Макартър се измъкна от леглото и отиде в кабинета си. Бележките му от бразилската експедиция лежаха недокоснати на лавицата. Той ги свали и започна да ги прелиства.
Откритието им беше повдигнало страшно много въпроси. Ако имаше шанс, професорът щеше да остане в Амазония, ала след толкова много насилие, смърт и разрушения такава възможност просто не съществуваше.
Отначало търсеха Тулан-Суюа, място, свързано с маянския мит за сътворението, нещо като райската градина на маите. Нямаше представа дали са открили тъкмо него. А и в последните дни от онова безумие изобщо не му хрумна да попита. Нищо друго, освен оцеляването нямаше значение.
Но докато пиеше чай по халат в кабинета си, Макартър започна да се чуди. Проучи записките си и ги обмисли по-задълбочено. И това го доведе до нещо неочаквано.
Някои йероглифи в бразилския храм говореха за жертвоприношение. Нищо необичайно в това, имаше го навсякъде в културата на маите, ала точно тези йероглифи го описваха по друг начин — не като ритуал, а сякаш жертвоприношението е нещо материално. Един от термините гласеше „Жертвоприношение на сърцето“.
И тогава си спомни за предмета, който накрая откриха там, за камъка, който сякаш генерираше енергия. Индианците го наричаха „Сърцето на Сипакна“, митичен Маянски звяр.
Ако откритият от тях камък беше Жертвоприношението на сърцето, как трябваше да разбира другите йероглифи, които говореха за Жертвоприношението на ума, душата и тялото? Имаше ли още три такива камъка?
Заинтригуван, археологът се зае да чете записките си и продължи да работи цяла нощ. Тъй като знаеше какъв е произходът на бразилския камък, установи, че му приписва огромно значение, както и на евентуално съществуващите други като него. Така започна всичко.