Докато преглеждаше другите си бележки и дори снимките, които беше направил, Макартър стигна до заключението, че тези четири камъка са били разделени на големи разстояния един от друг: един останал в Бразилия, два били пратени по суша, а последният — по море.
Тук надписите свършваха. Изглежда, нещо бе сполетяло господарите на бразилския храм, въстание или някакво бедствие, но поданиците, майсторите и строителите бяха изчезнали. Той подозираше, че повечето са се отправили на запад и после на север към Централна Америка. И се опита да открие следата там.
Докато търсеше данни за нещо подобно, се спря на разкази за първите маи, които донесли своите богове в специални камъни. Един надпис в древен храм южно от Тикал съобщаваше, че два камъка пътували по суша, а трети — по море. Останки от стенопис в същото светилище изобразяваха в стилизиран вид света. Не че можеха да се нарекат карта или глобус, но като смяташе, че всъщност представляват тъкмо това, той направи поразяващ извод. Два камъка бяха отнесени на север към Юкатан, а един — на континент отвъд океана, на място, което можеше да е единствено Северен Китай или Южен Сибир.
Фактът, че това разделяне е станало тук, стотици години след описанието в бразилския храм, говореше, че е било планирано. В него имаше смисъл, причина. Не беше просто поделяне на наследство или плячка. В самия акт трябваше да има идея, по-важно намерение в общия замисъл на нещата.
И в онзи момент Макартър изпита желание… не, потребност да намери тези камъни. И отиде там, където можеха да му помогнат — при Арнолд Мор и НИИ.
Сега всичко това му се струваше глупаво — не теорията, а диренето на доказателство. За какъв се смяташе? За някакъв шпионин, за приносител на световната промяна ли? Всичко свършваше толкова зле, че му се искаше изобщо да не е започвало. И все пак дълбоко в себе си той знаеше, че ако оздравее, ще продължи.
Някой влезе в колибата и Макартър се опита да повдигне глава.
— Око?
Отговори му друг глас.
— Око още не се е върнал от Чихуа.
Видя младежа, който знаеше английски и играеше ролята на преводач между него и главния му болногледач. Зад гърба му стоеше шаманът с всичките си отличителни знаци.
— Кога ще се върне Око?
— Може би утре — отвърна преводачът. — Но не можем да чакаме. Отравянето на кръвта се разпространява.
Макартър се огледа в отчаян опит да види евентуалните приготовления.
— Какво ще правите?
— Шаманът казва, че вече разбира защо си болен.
— Болен съм, защото ме простреляха — изпъшка американецът. — Имам инфекция.
Шаманът явно изрази несъгласие.
— Той казва, че търсиш нещо — поясни преводачът. — Но не признаваш пред себе си какво искаш да откриеш. Казва, че се страхуваш да не ти бъде отнето. И духът ти се бори срещу истината.
Страхотно, помисли си Макартър. Сега един и същи човек щеше да му прави хороскоп и да го лекува. Това не беше неговата представа за пълноценно лечение.
Отпусна глава, изтощен от усилието. Твърденията на шамана му се струваха абсолютно непонятни, но нямаше сили да помоли за обяснение. При други обстоятелства щеше да му е интересно да разговаря с тези хора, да обмени мисли и идеи и да се опита да проникне в техния уникален светоглед. В момента обаче това изобщо не го вълнуваше.
Шаманът се наведе над него и каза нещо.
— Отровната кръв е примамила зли духове — преведе младежът. — Те обладават съня ти, носят кошмари. Лечителят ще ги прогони и тогава лекарството ще ти подейства.
Макартър чу, че разпалват огъня, и усети нова гореща вълна. Шаманът започна да пее. Преводачът счука някакво лекарство в чаша и го разбърка с козе мляко. След няколко секунди професорът вече го пиеше.
Беше толкова горчиво, че той стисна очи. Когато след малко ги отвори, отново му се зави свят и бързо му причерня.
Напевите продължаваха. Шаманът разпалваше огъня. Колибата започна да се върти и ученият усети, че главата му натежава. Звуците се изкривяваха, чуваше гласове. Шаманът пееше, преводачът също. А после му се стори, че чува друг глас.
— Око? — обнадеждено попита той.
Пак го чу. Женски глас, макар че не разбираше думите. Те бяха само шепот.
Шаманът мина през полезрението му и хвърли във въздуха пепел. Финият прах отрази светлината на огъня. И в него Макартър видя лице.