Опита се да фокусира очите си, ала шаманът махна с ръка през праха и той се разпръсна.
— Какво ми даде? — попита професорът.
— Отварата ще успокои тъмните духове, ще ги направи незнаещи — отвърна преводачът.
Макартър не можеше да се съсредоточи. Почти не изпитваше болка, определено, ала беше абсолютно сигурен, че е на път за отвъдното.
Помисли си за жена си, починала от рак преди няколко години. В този живот имаше хора, които осмисляха всички мъки, караха те да вярваш, че положението винаги се оправя, колкото и да е лошо. Жена му беше един от тези хора.
Като студенти в средата на 60-те години двамата заедно бяха преживели расистки обиди и заплахи. И тъкмо тя твърдеше, че мисленето ще се промени. Когато първото им дете се разболя смъртоносно от пневмония, тя му обеща, че синът им ще порасне и ще стане здрав мъж. И дори когато лежеше на смъртното си легло, тъкмо тя го утешаваше.
— Ако е дошъл последният ми час, нека те намеря — промълви той.
Шаманът пак мина покрай него. Напяваше и се въртеше като дервиш, разтърсваше някакъв жезъл. Макартър виждаше всичко замъглено и не му обръщаше внимание.
— Нека те видя отново — каза на жена си. — Ако е дошъл моментът, вземи ме при теб.
Шаманът се наведе над него, взираше се през дима в очите му. Държеше нещо.
Макартър отмести поглед й повтори:
— Вземи ме при теб.
И тогава чу женския глас. Беше жена му. Шепнеше му.
— Не — каза тя. — Ти ме вземи… при теб.
Шаманът вдигна един чугунен ръжен от тлеещите въглени, натисна нажежения връх в отворената рана на Макартър и той отметна глава и изкрещя.
9.
Декември 2012
Хоукър кацна на летище „Чек Лап Кок“ малко след полунощ. Пристигна с товарен полет от Найроби, облечен като член на екипажа, и надзирава разтоварването, после, вместо пак да се качи на самолета или да влезе в ярко осветения пътнически терминал, отиде с товара в грамадния склад в края на рампата.
Всичко беше предварително уредено, нощните надзиратели и един митничар надлежно си взеха подкупите и не го издадоха. Дадоха му нови дрехи, документи и подпечатан паспорт. След половин час вече бе на улицата с останалите от втората нощна смяна и се качваше на автобус, който щеше да го отведе в центъра на Хонконг.
В два през нощта градът пламтеше от светлини: едни небостъргачи бяха очертани с бяло и жълто, други бяха осветени отгоре от цветни прожектори, а вездесъщото сияние на оранжевите халогенни крушки се отразяваше в надвисналите облаци. Макар и не съвсем пусти, улиците бяха тихи, поне по хонконгските стандарти.
Хоукър обикаля двайсетина минути из квартала, за да се ориентира, като спря да си купи вестник на английски и да похапне пиле по кантонски с чаша зелен чай.
В много отношения Хонконг си оставаше същият, какъвто си го спомняше, същото неоново лице за пред света, същото подсъзнателно бръмчене на енергия, дори нощем. Даже миришеше по същия начин — миризмата на готвено и соленият въздух се смесваха с отработените газове на пълзящите в задръстванията коли.
На мнозина това се струваше невъзможно преди десет години, когато британците се готвеха да върнат територията на Китай и надвисваше комунистическата заплаха. Мнозина очакваха налагането на комунистическите данъци, закони и бюрокрация да приглуши жизнеността на Хонконг, да го превърне в по-скучно, по-сиво място. Парите определено напускаха острова години преди промяната.
Ала не се случи така. Сега Хонконг бе дори по-голям и по-бляскав. И си бе останал същият натъпкан с народ вързоп от енергия, както и преди. По скорост можеше да се мери с Ню Йорк и Лондон, иначе приличаше на по-младо и разкрепостено Токио. Вместо да се притъпи, духът му бе заразил континента чак до най-високите етажи на комунистическата партия и негови умалени версии се появиха в Джъдзян, Тиендзин и Чончин. Оказа се, че в крайна сметка не Китай е превзел Хонконг, а Хонконг — Китай.
При предишното идване на Хоукър в Китай негов противник беше държавата. Този монолитен източник на власт вече не съществуваше в стария си вид. По всяка вероятност Кан беше също такъв враг на страната си, какъвто и за Хоукър и НИИ. И това бе важно, защото, макар че впоследствие всякакви действия срещу Милиардера щяха да бъдат преследвани строго, особено ако имаше американска връзка, държавната машина междувременно си имаше по-сериозни проблеми. Ако Хоукър се окажеше прав, щеше да му се наложи да се справи единствено с охраната на Кан.