Отиде в хотел „Пенинсюла“, регистрира се под името в паспорта: господин Томас Франсис, и попита:
— Има ли съобщения за мен?
— Има едно — отговори рецепционистката и му подаде плик.
Той го разпечата. Лист с логото на хотела. Нямаше подпис, само четири думи: „Наслади се на гледката“. Хоукър го прибра в джоба си и се качи в стаята си на седемнайсетия етаж.
Там отвори лаптопа, който му беше дал Мор, и влезе в интернет. Криптира връзката и провери дали има поща. Нямаше. После влезе в откритата от директора на НИИ банкова сметка и за пръв път видя баланса: 1,4 милиона долара, спестявания от цял живот, които сега трябваше да спасят друг живот. Но пък Даниел нямаше да се изложи на опасност, ако Мор не я бе убедил отново да работи за него.
Впери очи в екрана. Всъщност щеше да дойде тук и без да му плащат. Но тези пари не бяха без значение. Бяха достатъчно, за да променят живота му, да му помогнат да избяга от света, в който живееше през последните дванайсет години. Не можеше да отрече, че тази идея има магнетично привличане.
Прехвърли половината в собствената си сметка. Останалите щяха да чакат, такава беше сделката. После излезе от сайта, затвори браузъра и изключи компютъра.
Хвърли поглед към писмото, което му бяха дали на рецепцията, изправи се и застана пред френския прозорец. Доближи лице до стъклото, издиша и то леко се замъгли. Появи се малка стрела, нарисувана с пръст и сочеща точно към павилиона за мотопеди под наем от отсрещната страна на улицата.
Хоукър вдигна ръка и избърса прозореца. Щеше да се срещне със свръзката си там на сутринта.
10.
Даниел стоеше във вонящия мрак. Чу някакъв звук, като от движение, отстъпи назад, зае отбранителна поза и подвикна:
— Покажи се.
— Ти смути нашия покой — отвърна й някакъв глас. — Ти трябва да се покажеш.
Някой запали газена лампа и Даниел видя кой говори: възрастен азиатец с рошава брада и мустаци. На пода около него лежаха четирима-петима души, завити с мръсни одеяла. Сигурно спяха. Зад тях — каменни стени и останки от ръждиви чугунени решетки.
— Къде съм? — попита Даниел.
— В карцера — отвърна старецът. — Ако се изпречиш на пътя на Кан, няма съд. Или тук, или още по-лошо.
— Стига си дрънкал, старче — чу се друг глас, по-силен.
Даниел погледна натам и видя друг пленник, по-млад, едър, гледаше я похотливо.
— Кой си ти? — безцеремонно го попита тя. — И защо той трябва да ти се подчинява, по дяволите?
Прямотата й очевидно го обиди, но Даниел целеше тъкмо това — да се наложи или поне да заяви позиция на силата.
Мъжът отметна одеялото си и се изправи. Беше най-малко трийсет сантиметра по-висок от нея и сигурно тежеше поне трийсетина килограма повече. В сравнение с другите изглеждаше охранен. Навярно им ядеше дажбите. Значи това беше главният плъх в клетката.
— Ще ме наричаш господин Джоу — заповяда китаецът. — Ще останеш дълго при нас и е по-добре отсега да научиш как стоят нещата.
Тръгна към нея и Даниел се приготви за бой.
— Стойте — каза старецът. — Не се бийте, не сега. — Посочи отсрещната стена. Мракът в тесните процепи, които някога можеше да са били амбразури, придобиваше синя окраска. Скоро щеше да съмне.
— Сега ще ни хранят — поясни мъжът. — Ако се бием, няма храна.
Даниел крадешком хвърли поглед към стареца, който беше кожа и кости. После отново насочи вниманието си към Джоу и без да откъсва очи от неговите, отстъпи назад към едно от каменните легла.
Едрият китаец седна, събуди мъжа до себе си и му посочи Даниел.
След няколко минути, когато по каменната стена запълзяха тесни светли ивици, започнаха да се събуждат и останалите. Бяха шестима: старецът, Джоу и неговият приятел, една индийка, която нито говореше, нито поглеждаше другите, и още двама, които най-вероятно принадлежаха към бялата раса — десетинагодишно момче и мъж на около шейсет, нисък, но набит и широкоплещест.
Мъжът не стана. Не изглеждаше особено добре. Всъщност като че ли умираше.
11.
Хоукър стоеше на опашка пред павилиона за мотопеди под наем. Лъчите на утринното слънце се процеждаха между небостъргачите. На улиците вече цареше безумен хаос от леки коли, камиони и хора. Велосипеди и пешеходци пресичаха между автомобилите, без да се опасяват, че може да пострадат. Двуетажни автобуси лъкатушеха сред трафика и се престрояваха от една лента в друга, сякаш управлявани от начинаещи пилоти във формула едно. Непрекъснато пищяха клаксони и на всяко кръстовище свиреха спирачки.