Някога Кан се наслаждаваше на гледката, ала сега тази красота го дразнеше.
— Затвори щорите — заповяда той.
Секретарят му нервно забърза към бюрото и натисна четири бутона един след друг. Стоманените щори се спуснаха от тавана и скриха прекрасния изглед. След десет секунди в стаята вече работеше мекото скрито осветление.
Кан леко завъртя глава, електромоторите забръмчаха и той подкара инвалидната количка през стаята. Остро усещаше вперените в него погледи. Секретарят, неколцина техници и неговият шеф на охраната и неофициален началник-щаб, широкоплещестият Чой.
Макар да се правеха, че не го зяпат, Кан долавяше съжалението и презрението им. Някога имаше внушителна фигура — беше висок над метър и осемдесет и тежеше осемдесет килограма, — но преди няколко години го сполетя рядко неврологично разстройство, което първо порази енергията и координацията му и после изсуши тялото му. Можеше да ходи и от време на време го правеше с терапевтична цел. Състоянието му обаче се влошаваше и от целесъобразност вече прекарваше повечето време в количката. Тялото му постоянно трепереше — и от заболяването, и от свързаните с мускулите му електрически стимулатори, които предотвратяваха по-нататъшното им атрофиране.
Фактът, че го зяпат, не биваше да го изненадва. Обаче ги мразеше за това. Още повече че беше принуден да разчита на тях, и особено на Чой.
— Жената в карцера ли е? — попита Кан.
— Затвориха я там, както наредихте — отвърна Чой. — Но според мене…
— Не съм ти искал мнението, нито ще го търпя днес — Прекъсна го милиардерът.
— Но нямаме никаква полза от нея — настоя шефът на охраната. — Тя не знае нищо, което вече да не ни е известно. Трябва да я убием или да я продадем. Мнозина ще платят добри пари за такава жена. Докато е тук, има вероятност американците да ни атакуват.
„Вероятност — помисли си Кан. — Не, много повече от вероятност“. Все пак се смили над Чой и каза:
— Информацията ти е ограничена. Не виждаш нещата в толкова широк контекст, колкото ги виждам аз.
Обърна количката към Чой и продължи:
— В момента нямаме полза от жената, вярно. Но ще дойде време, когато тя ще ми послужи, за да постигна друга цел. Ако отстъпя пред твоята кръвожадност и я убия или я пратя в публичен дом, какво ще получа в замяна? Две неща, от които нямам нужда: отмъщение и дребни пари. Нима трябва да заменя онова, за което жадувам, срещу чаша злъч?
Наблюдаваше как Чой се опитва да осмисли думите му. Заедно бяха излезли от улицата. Въпреки че модерната му империя се занимаваше с производство, транспорт и строителство, Кан беше започнал като престъпник, спечелил богатство с рекет, проституция и контрабанда. Независимо дали се отнасяше за хора, дрога или застрашени от изчезване животни, щом щяха да получат пари, Кан и Чой продаваха. И не бяха сами.
Първоначално в групата им имаше още трима, но се наложи Кан да ги убие един по един, тъй като вече не искаха да се подчиняват, а да ръководят. Още в разцвета на силите си той изтръгна гръкляна на единия с голи ръце и докато животът и топлата кръв на човека изтичаха между пръстите му, изпита усещане за огромна вътрешна сила. Копнееше отново да изпита същото, да докаже могъществото си. И нямаше да допусне Чой да му попречи.
— Но… — пак почна шефът на охраната.
— Не ми възразявай? — изрева Кан. Викът му отекна в помещението и стресна всички.
Чой затвори уста, но милиардерът виждаше явното му непокорство и предизвикателство. Главният му помощник му беше верен дълги години, ала сега неизбежно започваше да се променя.
Кан обърна количката и я насочи към вратата на заседателната зала. При приближаването му тя се отвори и той видя вътре два предмета и неколцина специалисти.
Първият предмет бе каменният релеф, докаран от Мексико. Двама от хората му го проучваха с електронни устройства.
— Какво открихте? — попита той.
— Вътре няма нищо — отвърна единият. — Масивен гранит. Няма кухини и електромагнитни аномалии. Няма следи от онова, което търси НИИ.
— Естествено, че няма — изсумтя Кан. — Момчето щеше да го усети, когато го доведохме тук. А надписът?
Отговори му друг мъж, който седеше на компютърен терминал.