С помощта на компютърна програма сравнихме снимките на жената със запазената част от релефа. Разделителната способност е ниска, обаче успяхме да я увеличим и сега правим сравнителен анализ с всички известни йероглифи.
— Колко ще отнеме това?
Мъжът сви рамене.
— Релефът е сериозно повреден.
— Ще продължаваме опитите — прибави друг специалист.
— Времето изтича — каза Кан — Трябва ни нещо повече от опити.
Видя реакциите им и с периферното си зрение забеляза как Чой извърта очи към тавана. Усещаше, че всички му се подиграват, както правеше Чой зад гърба му. И в този момент му се прииска да ги убие, да заповяда да ги накълцат на парчета заради презрението и снизхождението им. Но се овладя. Скоро щеше да се излекува и когато възвърнеше здравето си, щеше да ги убие с голи ръце.
16.
Хоукър стоеше на носа на един пристанищен влекач под лекия дъжд и ниско надвиснали облаци.
Носеше тежко вълнено палто, ботуши и черна шапка, нахлупена над ушите. Приличаше на докер или моряк, на човек от екипажа, който наблюдава как влекачът бута товара си на юг.
Шлеповете пред тях бяха натоварени с въглища, предназначени за далечна електростанция. Така щяха да имат законен повод бавно да минат точно пред Тауър Пинакъл и тогава Хоукър щеше да скочи от влекача и да доплува под вода до подножието на небостъргача, където бяха развалините на стария британски форт.
С Иван бяха обсъдили няколко възможности за спасяването на гражданите на съответните им страни. Руснакът предпочиташе да ги отвлекат, докато ги преместват: смяташе, че Кан няма да ги държи вечно в стария карцер и че ще имат възможност да ги спасят, докато ги водят някъде — слабо звено във веригата.
Този план имаше няколко недостатъка, на първо място необходимостта от информация кога и къде ще местят затворниците. Нещо повече, това беше стандартна тактика: знаеше се, че е най-вероятно пленниците да избягат по време на прехвърляне, и затова в такива моменти ги охраняваха най-строго. Пък и планът изискваше чакане, нещо, с което Хоукър не можеше да свикне и което само щеше да донесе повече страдания на хората зад дебелите каменни стени.
След като проучиха плановете на двете сгради, откриха, че старата крепост има находчиво изградена канализационна система. Тоалетните се изливаха в съоръжение за отходни води, свързано с тунели с реката. По време на прилив британските войници бяха отваряли дървени шлюзове и речните води се бяха отклонявали по тунелите, за да пречистят системата и да отнесат отпадъците.
— Да влезеш през канализацията? — беше попитал Иван. — Като плъх?
Това изглеждаше идеалното решение, докато разузнаването им не установи, че някогашните дървени шлюзове са сменени с бетонни тапи. Оставаше им само една реална възможност и сега щяха да се възползват от нея.
Хоукър погледна небето. Нощта наближаваше и дъждът и мракът щяха да му помогнат. Той се върна в рубката, стисна ръката на Иван, взе снаряжението си и каза:
— Кажи да приготвят хеликоптера. Ще имаме само един шанс.
След малко облеченият с черен неопрен Хоукър се спусна във водата. Влекачът го скриваше от брега. Скоро щеше да стане съвсем тъмно.
Изчака влекача да отмине и заплува към скалите. Движеше се бавно и ритмично на четири-пет метра дълбочина.
Въздухът, който дишаше, се подаваше от устройство, известно като ребридер със затворен цикъл. То имаше няколко предимства пред старите кислородни бутилки. Първо, беше по-леко и с него се маневрираше по-лесно, но по-важното бе, че рециклираше издишания въздух и филтрираше кислорода, така че водолазът да може да го използва пак.
Освен това не оставяше по повърхността следа от мехурчета, показваща местонахождението на водолаза.
Честно казано, Хоукър се съмняваше, че някой очаква такава опасност, но пък се знаеше, че Кан е параноик, и може да бе поставил усилена охрана.
След минути пресече канала и стигна стръмния бряг. Водата беше толкова тъмна, че не виждаше нищо, докато не стигнеше на сантиметри от него. Заплува нагоре и след няколко метра тинята се смени с назъбена черна скала.
На половин метър от повърхността Хоукър се обърна по гръб и погледна нагоре. През водата все още се процеждаше светлина, ала не от залязващото декемврийско слънце. Идваше от града и главно от белите прожектори на Тауър Пинакъл.
Предполагаше, че няма да стане по-тъмно, но когато си погледна часовника, установи, че е избързал, затова изчака, отпуснат на скалата, вторачен в повърхността над себе си.