Вълничките от дъжда му действаха хипнотично: безкрайни концентрични пръстени, които се разширяваха един в друг в непредвидима последователност. После пръстените станаха по-отчетливи — дъждът се усилваше. Хоукър се усмихна на късмета си.
Имаше много причини да обича лошото време. В този случай дъждът щеше да ограничи видимостта и картината на охранителните камери щеше да се замъгли, а пешите патрули щяха да са разсеяни.
Тъй или иначе, всичко това навярно нямаше значение. Ако се окажеше прав, щеше да проникне вътре, без да го забележат. А на връщане щеше да тръгне в единствената посока, която нямаше да очакват.
Предпазливо изплува на повърхността.
Пред и над него тъмнееха назъбените скали. По-нагоре и на около двайсет и пет метра навътре от водата бяха основите на чудовищния небостъргач. Сто и единайсет етажа, облицовани с италиански гранит. Мощни бели прожектори в основата им осветяваха стените нагоре и правеха почти невъзможно някой да види облечен в черно човек, пълзящ по тъмните скали под сградата.
Хоукър потъна под водата, смъкна плавниците и свали ребридера. Отново изплува, свали и маската и се закатери по камъка като рак.
Откри отвора в скалите, който търсеше, и се вмъкна вътре. След три метра прескочи тясна пропаст и се притисна към стената на старата крепост. Каменните блокове бяха идеално издялани и иззидани, но с годините хоросанът се беше изронил и постройката се държеше само от тежестта си. Върху покрива на третия етаж сега имаше идеално поддържана цветна градина и алея, водеща до входа на небостъргача.
Хоукър продължи напред и скоро стигна до вдаден навътре участък, в който имаше тесен вертикален прорез. Високата трийсет и широка не повече от петнайсет сантиметра амбразура не беше предназначена за топове, а за мускети. Начупеният план на стената бе осигурявал на британските войници широка огнева линия и Хоукър възнамеряваше да се възползва от тези по-тесни участъци, за да пробие по-голям отвор с помощта на експлозив. Проектираната да отблъсква нашествениците амбразура щеше да му осигури достъп до вътрешността. Но първо трябваше да се увери, че е на нужното място.
Свали раницата от гърба си, остави я на земята и извади от нея кутийка от прозрачна пластмаса, в която се виждаха миниатюрна батерия, трансформатор, микрофон, камера и антена — като вътрешности на прозрачна риба.
Разработеното в НИИ устройство се наричаше „паяк“. Мор му го беше пратил заедно с още няколко високотехнологични продукта. При натискане на бутон устройството разтваряше осем механични крака с подвижни стави, които му позволяваха да се движи по невероятно пресечен терен. Можеше дори да скача на цели етажи височина, въпреки че — ако Хоукър можеше да вярва на показаните му от Саравич планове — точно този паяк щеше само да се спуска надолу.
Хоукър разтвори крачетата, надникна през амбразурата и пусна устройството вътре. Чу го да подскача веднъж и после да спира.
Приклекна и опря гръб във вдлъбнатината, за да се скрие от дъжда. Извади дистанционното управление от раницата си и си сложи слушалките, за да следи сигнала от микрофона на паяка. Над дясното му око имаше малък дисплей, който предаваше информацията от камерата.
Хоукър задейства уреда и фокусира камерата. Напред видя вътрешността на древна килия, мръсна и тясна, с нисък таван и ръждясали метални решетки.
Сякаш се беше пренесъл в средните векове — ако я нямаше носещата колона в отсрещния ъгъл, стоманобетонен стълб, дебел три метра, който потъваше през пода на килията в скалата отдолу. Това бяха основите на небостъргача на Кан. До колоната имаше асансьорна шахта.
Той отново натисна бутона за крачетата и гледката се разклати. Паякът тръгваше на лов.
17.
Обитателите на частния затвор на Кан лежаха в каменните ниши. Мъжете, които Даниел беше пребила, бяха отишли в съседната килия, но Петров, Юрий, старият китаец и индийката бяха останали при Лейдлоу.
Бяха будни само тя и момчето. Още бе сравнително рано, но другите бяха отдавна в карцера и това се отразяваше на състоянието им. Имаха нужда от сън, който навярно ги пренасяше на по-хубаво място, поне временно.
Лейдлоу се заричаше никога да не стигне дотам. Щеше да поддържа ума си бистър, духа си — силен и тялото си — колкото може по-здраво. И когато се откриеше възможност, щеше да действа. Решително.
Погледна Юрий.
Без да обърне глава, момчето извъртя очи към нея, сякаш усещаше, че го наблюдава. Ако Петров не се лъжеше, то никога не спеше.