Докато хората на Кан ограждаха форта и отчаяно се опитваха да повикат асансьора от фоайето, Хоукър, Даниел и русначето бяха минали покрай тях и продължаваха нагоре към покрива.
Надяваше се, че Саравич и неговият хеликоптер ги чакат там.
Извади три комплекта ремъци, всеки със стоманено въже с карабинка на края. Един за него и по един за Даниел и Юрий.
— Сложете си ги — каза Хоукър и нагласи своя.
Лейдлоу последва примера му: първо краката, после ръцете. Помогна и на момчето. Юрий вече не плачеше, но очите му още бяха зачервени и подути.
— Как разбра, че съм тук? — попита Даниел.
— Мор ме прати.
— А той как е разбрал?
— Макартър му съобщил, че са те отвлекли.
— Макартър ли? — Гласът й внезапно се изпълни с изненада и надежда. — Мислех, че… Мислех, че е мъртъв.
Хоукър й се усмихна. Харесваше му по някой път да носи и добри новини.
— Явно е по-издръжлив, отколкото смяташ. — Погледна бързо растящите номера на етажите и добави: — Деветдесет. След петнайсет секунди сме горе.
— И после? — попита Даниел.
— Там трябва да ни чака хеликоптер.
— За какво са ни тези ремъци?
— Няма да има къде да кацне.
Вратата се отвори към черната нощ и пустия мокър покрив.
— Къде е хеликоптерът? — попита Лейдлоу.
Нямаше го.
Дъждът продължаваше да вали. Над тях надвисваха тежки сиви облаци, огрени от светлините на града. Може би беше заради четиристотинте метра височина, но му се сториха много по-ниски, отколкото докато плаваше с влекача в пристанището.
При други обстоятелства никой нормален човек нямаше да рискува да лети сред небостъргачите в такива условия, но ако Хоукър не се лежеше, пилотът на Иван щеше да направи каквото му нареди руснакът. И ако Саравич искаше това момче толкова много, колкото смяташе американецът, хеликоптерът щеше да се появи даже видимостта да станеше нулева.
Приближи се до ръба.
Господи, колко беше високо, а на покрива нямаше дори парапет, да не говорим за стена — само ръбове над бездънна пропаст. Зави му се свят от измамното усещане за движение, резултат от идващото отдолу осветление и падащия на талази дъжд.
— Къде е хеликоптерът? — нетърпеливо повтори Даниел.
Той наостри уши. Не се чуваше нищо. А после в нощта отекна приглушен тътен на далечна експлозия. Дори на покрива се усетиха слаби вибрации.
Лейдлоу го погледна, после се извърна. И двамата знаеха какво означава това. Петров беше взривил гранатата — и може би освен себе си беше взривил и пазачите.
— Все някога ще разберат, че асансьорът не е заседнал на долния етаж — каза скептично Даниел.
— Смяташ ли, че са достатъчно умни, за да отворят вратата и да погледнат насам? — попита Хоукър.
— Рано или късно.
Сякаш в потвърждение на думите й чуха боботене, отначало бавно, после все по-високо и бързо. Втората асансьорна кабина се движеше.
— Май ще се окаже първото.
— Надявам се, че имаш резервен план.
Той не каза нищо и тя изсумтя:
— Страхотно.
Хоукър извади от раницата си пистолет, прикри се зад една вентилационна шахта и зачака. Даниел клекна до него, притегли Юрий до себе си и опря приклада на автомата в рамото си.
Разнесе се сигнал за пристигането на асансьора.
Под вратата се процеждаше светлина. Хоукър вдигна пистолета и се прицели. Вратата се отвори и…
Нищо. Кабината беше празна.
— Свалете оръжието? — отекна вик зад тях.
Той потръпна. Стълбището.
Хвърли пистолета си и чу автомата на Даниел да изтрополява на покрива.
— Обърнете се.
Хоукър бавно се завъртя и видя трима пазачи и един набит китаец. Не го познаваше, но трябва да беше Чой, шефът на главорезите на Кан.
— Легнете по очи — извика Чой.
Докато заставаше на четири крака, Хоукър чу вибриращ звук, който бързо се усилваше, и изведнъж отстрани на сградата изплува вертолет.
От отворения му люк заваля дъжд от куршуми.
Двама пазачи се строполиха, а Чой и третият залегнаха.
Хеликоптерът прелетя покрай тях и обърна.