Капитанът се изправи и се огледа. Искряща бяла повърхност, гола ледена пустош, носеща се по солените морски води. Истински континент само с двама обитатели. Които до следващия изгрев най-вероятно щяха да са мъртви.
1.
Даниел Лейдлоу се изкачваше по склона на планината Пулимундо почти на четири крака. От умора и от редкия планински въздух я боляха краката и дробовете й пареха. Ала не можеше да си позволи да забави темпото.
Трийсет и четири годишна, привлекателна и атлетична, Даниел работеше в Националния изследователски институт, чудновата хибридна организация, често оприличавана на научноизследователски аналог на ЦРУ. В момента търсеха истината, криеща се зад древна маянска легенда, което може и да изглеждаше странно, но за това си имаше основания. Фактът, че друга въоръжена група се опитва да им попречи, показваше на Даниел, че е изтекла информация.
На десетина метра я следваше професор Майкъл Макартър.
— Хайде, професоре — подкани го Даниел. — Приближават се.
Задъханият Макартър я погледна. Почти пълното изтощение му попречи да отговори, но той продължи напред с подновена решителност.
Тя се обърна към водача им, двайсетгодишен индианец от Чиапас, казваше се Око.
— Трябва да прехвърлим билото — каза младежът още преди да го е попитала. — Точно под него е.
След няколко минути стигнаха горе и професорът се просна изнемощял на земята, Даниел извади от раницата си бинокъл.
Намираха се на ръба на вулканичен кратер. На триста метра под тях искреше планинско езеро. В средата му се извисяваше коничен остров, чиито стръмни склонове бяха гъсто обрасли с дървета, ала не можеха да скрият вулканичния му произход. Над него бе надвиснала жълтеникава мъгла, вдигаща се от вулканичните цепнатини.
— Това ли е?
Око кимна и каза:
— Isla cuberta. — Забуленият остров.
Лейдлоу го огледа с бинокъла, Ако Око не лъжеше, това място щеше да ги отведе при онова, което търсеха: маянски обект, наричан в легендите Огледалото, свързан с Тохил, бога на огъня, който носел на челото си обсидианово огледало. Огледалото беше символ на власт и могъщество, а ако Даниел, Макартър и НИИ бяха прави, символ и на нещо много повече. Но засега Огледалото оставаше скрито. Нуждаеха се от помощ, за да го намерят, помощ, която уж щяха да получат на Забуления остров.
— Сигурен ли си? — попита тя.
— Камъкът е там — отвърна индианецът. — Виждал съм го. Веднъж. Когато идвах с шамана. Той каза, че наближавало времето, когато всичко щяло да се промени.
Даниел огледа терена. Спускането щеше да е опасно — но пък щеше да е много по-лесно от току-що завършилото изкачване.
Тя завърза косата си на опашка, та ветрецът да разхлади тила й, и погледна Макартър. Професорът вече бе седнал, ала гърдите му продължаваха тежко да се надигат и отпускат. Широката му ленена риза беше разкопчана и се виждаше, че тениската му е подгизнала. По лицето му се стичаше пот и оставяше мръсни следи по тъмната му кожа.
Бе в добра форма за шейсетгодишен все пак. Освен това носеха само малки раници и ограничени провизии — бяха се отказали от всичко друго с оглед на бързината. Но трите дни изкачване си казваха своето.
— Готов ли си? — попита Даниел.
Макартър я погледна унило. Явно не беше готов.
— Надолу ще е по-лесно — насърчи го тя.
— Слушам тия глупости, откакто навърших четирийсет — изпъшка професорът. — А досега нищо не е станало по-лесно. — Махна с ръка. — Вие вървете, ще гледам да ви настигна.
Макартър и Даниел бяха странен екип. Бяха се сближили преди две години, когато тя го беше привлякла да участва в експедиция в Амазония. Всичко започна добре, но в дълбините на джунглата се бяха случили ужасни неща. Едва успяха да се спасят.
След тази мисия Даниел напусна НИИ, а Макартър се върна към преподавателската си работа в Ню Йорк. Отначало мислеше да даде организацията под съд, но любопитството му надделя и се беше съгласил отново да работи за нея. Въпреки собствените си основания да не го прави Лейдлоу също се включи с надеждата да го предпази от опасности. Смяташе, че му дължи поне това. Той нямаше и да чуе за НИИ, ако не го бе привлякла в експедицията. След осем месеца на терен и няколко случая, в които се бяха разминали със смъртта на косъм, например взрив в колата им и две престрелки, тя нямаше да го остави сам.
Пък и единственият й шанс да се върне към подобието на нормален живот, който се опитваше да си изгради във Вашингтон, беше да изпълни задачата и да върне Макартър жив и здрав в Ню Йорк.