— Отнесоха камъка — каза индианецът. — С хеликоптера. Видях ги.
— И аз — отвърна Макартър. — Трябва да повикаме подкрепление.
С помощта на младежа превърза раната си, после извади сателитен телефон от херметично затворен контейнер в раницата. Включи го и мислено благодари за зелената светлина, която му показа, че сигналът стига до местоназначението.
Притъпеният му от болка ум се опита да си спомни какво трябва да каже, съкращенията, които толкова често му повтаряше Даниел. Термини и мерки при извънредни обстоятелства, за които не искаше да мисли — и най-страшното от които сега се сбъдваше.
Натисна бутона за връзка. Отсреща се разнесе гласът на щабен служител от секретен свързочен център във Вашингтон.
Макартър имаше нужда от някой по-висшестоящ.
— Обажда се професор Майкъл Макартър. Във връзка с проект „Икар“. Кодът ми е седем, седем, четири, ти, еф. Нападнаха ни. Намираме се в ситуация „Меркурий“. Свържете ме с Арнолд Мор.
3.
Едно денонощие след обаждането на професор Макартър и на около осем хиляди километра от острова директорът на НИИ Арнолд Мор чакаше. Днес за втори път трябваше да съобщи лоша вест.
Първата беше за неговия бивш агент Маркъс Уотсън, напуснал НИИ преди години. Сега Уотсън преподаваше в Джорджтаун и се говореше, че е сгоден за Даниел Лейдлоу.
Въпреки цялата му тактичност и обещания, срещата завърши с гневно избухване.
— Нямаше право да я привличаш пак — заяви Уотсън. — Казах ти го още преди година. Проклет да си, Арнолд. Трябва да я намериш.
Маркъс категорично се беше обявил срещу връщането на Даниел в НИИ и Мор трябваше да използва какви ли не средства, за да я убеди. Нейното място бе в Института, ала нямаше как да го обясни в такъв момент.
— Знаеш, че ще направя всичко възможно, за да я намеря — обеща той.
— Ами ако не е достатъчно?
Мор нямаше какво да му отговори. Дори не искаше да мисли за такава вероятност. Старият му приятел изхвърча от кабинета и затръшна вратата с такава сила, че направо разтърси сградата.
Сега, няколко часа по-късно, той седеше в Овалния кабинет, приглаждаше буйната си сива коса и чакаше друг свой стар приятел: президента на Съединените щати.
Настанил се зад внушителното голямо бюро, президентът известно време не му обръщаше внимание и продължаваше да подписва документ след документ.
Малко по-възрастен от Мор, с тъмна коса, която вестниците обявяваха за боядисана, преди двайсет години президент Франклин Хендърсън беше негов началник в Държавния департамент. Останаха приятели, макар и не много близки, и Мор запази доверието и уважението на Хендърсън отчасти защото никога не го разпитваше за нищо — поне досега.
Президентът грижливо подреди документите, погледнато в очите и каза:
— Не мога да кажа, че се радвам да те видя. При всяко свое идване тук ни съобщаваш неща, които не искаме да знаем. Защо просто не си стоиш във Вирджиния? Или още по-добре, да се пенсионираш?
— Аз съм пенсиониран, господин президент — отвърна Мор. — Това е наградата или пък наказанието за трийсет години държавна служба.
— Е, доколкото си спомням, и без това не те бива много за голф. — На устните му се появи същата онази спокойна, уверена усмивка, която беше въздействала на гласоподавателите по време на изборите. Изражението, което говореше: „Всичко ще бъде наред“.
За съжаление Мор знаеше истината.
— НИИ има проблем, господин президент. Всъщност два — а може би и повече. Като че ли постоянно се умножават.
— Точно затова сме само двамата, Арнолд — каза Хендърсън. — Съобщиха ми, че не можеш да ми дадеш никакви предварителни разяснения. Реших, че е сериозно. За какво става дума?
Мор извади от куфарчето си два листа и ги постави на бюрото на президента. Първият представляваше сателитна снимка на руска флотилия, напредваща в Тихия океан към Аляска. На втория имаше няколко образа с обяснителни текстове, показващи подобно придвижване на китайски флот и дори няколко търговски кораба.
— Вече го видях — осведоми го Хендърсън. — Сутринта го обсъдихме с Джон Гилис. — Гилис беше началник-щаб на флота. — Руснаците няма да нападнат Аляска с два крайцера, десетина ескадрени миноносеца и няколко разузнавателни самолета. Нито китайците.
— Това ми е ясно — отвърна Мор. — Очевидно не е нападение. Ако се вгледате внимателно, ще видите, че и двете групи са съставени само от бързи кораби и започват да се разгръщат при достигането ето на тази точка тук. — И посочи място в Берингово море близо до международната линия за смяна на датата.